Дийл,Уилям - Владетелят на ада

- Флахърти.

- Да, Флахърти. Те казаха, че е за мое добро да дойда да вечеряме заедно.

- Заповядайте, седнете, господин Крамър.

- Може би трябваше да извикам господин Джармън.

- Неподходяща идея.

- Просто не знам. Искам да кажа, защо сте толкова заинтересован да ме поканите на вечеря?

Вейл се усмихна.

- Приятелство. Сърдечност. Сигурно няма да ми повярвате, но аз съм заинтересован от благосъстоянието ви.

- Да, сигурно е така, само дето ме обвинихте, че съм откраднал почти всичко с изключение на Статуята на свободата.

- Това не е даване на писмени показания под клетва, господин Крамър. Няма никакви пречки от страна на закона да вечеряме заедно. Но ако се чувствате неудобно...

- Мисля, че казах всичко на госпожата ви при даването на писмени показания под клетва.'..

- Двамата с госпожа Парвър понякога малко поизбър- зваме, Херман. Имате ли нещо против да си говорим на „ти“?

Крамър кимна със страхопочитание.

- Добре. Казвай ми тогава Марти. Така или иначе, мислех си, че можем да изгладим нещата преди да застанеш пред съда. Искам да бъда честен с теб.

- Защо ти е да се тревожиш заради мен? - попита подозрително Крамър.

- Изглеждаш ми порядъчен човек. Чудесно семейство, прекрасни деца. В никакъв случай не бих искал да ги видя да страдат.

- Никой не може да ми направи нищо. Наел съм най-добрите адвокати в щата.

- Наистина ли мислиш, че Роджър Дилмор и Нийл Джармън са на твоя страна?

Крамър се приведе напред и саркастично каза:

- Те са мои адвокати, Марти.

- Не, те са адвокати на Том Лейси и Харолд Гросман. Именно те са хората, които им плащат, и те са онези, които ще бъдат защитавани от тях. Наистина ли мислиш, че те дават пет пари за някой си Херман Крамър?

- Те знаят, че аз... - Той спря по средата на изречението.

- Знаят, че ти какво?

- Можем ли да пийнем нещо преди вечерята? - попита Крамър, променяйки темата на разговора.

- Разбира се. - Вейл натисна един бутон под масата и човекът от екипа му, дегизиран като сервитьор, влезе с менюто.

- Какво ще пиеш, Херман?

- Водка мартини с маслина, чисто.

- А вие, сър? - обърна се към Вейл сервитьорът.

- Перйе с лед. Ще поръчаме вечерята след аперитива.

- Да, сър.

Сервитьорът излезе.

- Не пиеш ли?

- Току-що пийнахме с един приятел. Рой Шонеси, може би го познаваш.

Крамър преглътна с усилие.

- Господин Шонеси е твой приятел?

Вейл загреба шепа фъстъци.

- Всъщност Рой беше човекът, който ме издигна на поста щатски генерален прокурор.

- Шегуваш се. - Крамър придоби съвсем разтревожен вид.

- Познавате ли се?

- Срещали сме се веднъж.

- Наприказва ти куп глупости, нали?

- А?

- Нали знаеш, няма за какво да се тревожиш, всичко е потулено, такива ми ти работи.

Крамър не отговори.

- Рой е много убедителен пич, Херман. Способен е да продаде хладилник и на ескимос. Предполагам, че те е убедил, че няма за какво да се тревожиш. За тях убийството е все едно да не си платиш квитанцията за паркинга.

- Убийство?

Сервитьорът влезе с напитките, купа хляб и масло.

- Давай, Херман, избери си каквото искаш от менюто. Аз ще си взема салата, пържола, средно опечена, и варени картофи. - Вейл отчупи парче от франзелата и го захапа, без да го намаже с масло. Крамър си поръча гъбена супа, агнешко печено и пържени картофи.

- Хлябът е направо вълшебен, Херман.

- Какво искаш да кажеш с това за убийството?

- Мисля, че е убийство, защото онова, което „Уестърн“ и „Атлас“ и компанията „Лейксайд“ са направили с Гранд, си е чиста проба убийство. Как е семейството?

- Много трудно го понасят. В гимназията са много жестоки, знаеш как е. Непрекъснато тормозят момчетата ми, че съм откраднал от хазната на щата. А никога не съм посегнал дори и на десетаче.

- Никой не е казал такова нещо. Ти сам каза, че си допуснал грешка при управление на фондове.

- Но не съм присвоил нищо!

Вейл се приведе към Крамър, усмихна се и съвсем тихо каза:

- Не се прави на гъз, Херман.

- Какво?!

- Да не си мислиш, че ние — офисът на щатския генерален прокурор, сме си съчинили цялата история? Че разполагаме само с предположения? 0, хайде, знаеш много добре колко близо сме до всичките ви далавери. Но така или иначе, не това е главната причина сега да вечеряме заедно.

- Защо вечеряме заедно, господин Вейл?

- Марти.

- Мисля, че е по-добре да си останем на „вие“.

- Добре. Искам да си поговорим за бъдещето ви.

- Бъдещето си ми е наред. Имам си хубава работа, до пенсия...