Дийл,Уилям - Владетелят на ада

С мъка стигна до платото и щом доближи стръмната пътека, спря. Трима мъже се бяха свили в тъмните сенки. Слънцето още не се беше издигнало, за да ги освети достатъчно, и той не можеше да ги различи. Дръпна се настрани, за да се скрие от погледите им, и се зачуди какво да прави. Очевидно чакаха да ги спасят. Стемплър реши, че най-доброто решение ще е да се върне до върха, да се направи на мъртъв и да изчака, докато си отидат, и след това да продължи пътешествието си към долината. Тъкмо обаче се извръщаше, когато нечий глас го повика.

- Хей, войника!

Той се обърна. Висок мъж в яке на ФБР бе застанал под него.

- Ела при нас - каза агентът приятелски. - Скоро ще дойдат да ни вземат.

Стемплър седна на ръба и се хлъзна към подножието на скалата. Агентът му протегна ръка.

- Аз съм Били Хардистан. Откъде идваш, по дяволите?

- Бях горе - каза Стемплър. - Там има няколко ранени. Не мисля, че някой друг е успял да се спаси.

- Ти си наистина войник с късмет - каза Хардистан.

- Обгорял си лошо, дай да видя.

Докато Хардистан оглеждаше раните от изгарянията по лицето му, Стемплър видя и другите двама да се подават от сенките.

- Имаш ли някаква вода в канчето? - попита го Хардистан. - Трябва да почистим малко раната ти.

- Ще се оправя - измънка Стемплър.

После вдигна поглед над рамото на Хардистан.

И очите му се забиха в очите на Мартин Вейл.

Господи!

Ръката му се плъзна надолу и сграбчи дръжката на оръжието.

Вейл го загледа и отвори уста да каже нещо.

В следващия миг лицето му замръзна.

- Господи! — изкрещя той. - Това е Аарон Стемплър!

Стемплър заби лакътя си в лицето на Хардистан и издърпа пистолета си. Ръката на Файърстоун мигновено потъна под якето му — но закъсня за миг. Стемплър стреля. Секунда по-късно проехтя и пистолетът на Файърстоун. Куршумът прониза шията на Стемплър. Той залитна назад и рухна в горящия хеликоптер. Дрехите му избухнаха в пламъци. Той бясно се затъркаля, опитвайки се да се измъкне от разкривената буца метал, но само затъна още повече сред горящите останки на машината.

Файърстоун се обърна към Вейл.

Куршумът на Стемплър го бе пронизал в гърдите.

Файърстоун клекна до него.

Вейл не го виждаше. Пред очите му пробяга в бясно темпо лентата на спомените. Спомни си Стемплър преди много години и процеса, спомни си смъртоносните оргии. После трескавият му ум се върна на Джейн и Магу.

„Да - помисли той, - мога да го направя...“

Вдигна поглед към Сам Файърстоун и светът започна да става сребристобял.

Писъците на Стемплър бяха престанали. Очите му изскочиха от топящата се плът на лицето му и зацвърчаха.

Джейн Венъбъл седеше до Вейл и държеше ръката му. Кислородна маска покриваше носа и устата му, а покрай него се точеха тръбопроводите и кабелите, които поддържаха живота му. Сърдечният монитор издаваше ритмичен звук при всяко преминаване на зелените вълни по екрана.

Лекарят час по час идваше да проверява апаратурата. Лицето му не изразяваше нищо.

Куршумът бе закачил сърцето на Вейл и той бе изгубил много кръв преди спасителните екипи да се доберат до тях.

Отвън в коридора любимата му Дива банда, Били Хардистан и Сам Файърстоун гледаха часовника. Вейл бе прекарал часове в операционната. Сега им оставаше агонията на чакането.

Венъбъл не спираше да му говори колко го обича, разказваше му за Магу и как щели да му намерят другарка, как щели да възстановят вилата край езерото.

Ръцете му бяха студени, а лицето - изпито.

После изведнъж усети ръката му да стисва нейната. Очите му бавно се отвориха и той се усмихна. Ръката му безсилно се опита да смъкне маската.

Тя му помогна да я свали за момент и го целуна. После той й прошепна нещо. Тя се приведе към него с ухо почти долепено до устните му и заслуша. Сълзи изпълниха здравото й око.

- 0, да - прошепна тя. - Да.

- Има ли тук свещеник? - обърна се тя към сестрата.

- Разбира се - отвърна сестрата.

- Бихте ли го повикали, моля?

След петнадесет минути, докато сърцето му се бореше за живот, Мартин Вейл и Джейн Венъбъл се венчаха в присъствието на цялата Дива банда и новите си приятели.

ЕПИЛОГ

Беше ярко априлско утро, необичайно топло за Вашингтон. Лимузината спря пред главния вход на Белия дом. Един млад офицер от морската пехота отвори вратата и помогна на бледия посетител да слезе.

- Добро утро, сър - поздрави офицерът. - Добре дошли в Белия дом.

Посетителят се опря на бастуна си и каза с мрачна усмивка: