Чайлд,Лий - Не се връщай

— Заради теб?

— Не, заради теб, поне първоначално — поклати глава Ричър. — Заради нещо, свързано с Афганистан.

После млъкна, защото купето се изпълни със синкавочервени отблясъци. Зад тях си пробиваше път полицейска кола с включена сирена, която напрегнато виеше. Отвратителен двоен сигнал, обхващащ цялата електронна гама. Ричър се обърна. Патрулката беше през двайсетина коли от тях. Трафикът се разделяше в двете посоки, за да й направи път. Бавно и трудно, тъй като празни пространства просто липсваха.

— Спокойно, това е кола на градската полиция — каза Търнър, след като погледна в огледалото. — Армията ще ни издирва по свой начин. Никога не прибягваме до тези палячовци. До ФБР — да, но не и до тези.

— Те ме издирват заради Муркрофт, адвоката ти — поясни Ричър. — Едно ченге на име Подолски е убедено, че аз съм го пребил.

— Откъде накъде?

— Аз съм последният, който е разговарял с него. След това изхвърлих старите си дрехи и бях сам за известно време.

— Защо ги изхвърли?

— Защото новите ми излизат по-евтино от прането.

— За какво си говорихте с Муркрофт?

— Поисках от него да те изкара от ареста.

Ченгето отзад напредваше доста бързо. Вече ги деляха само десетина коли.

— Сваляй якето! — заповяда Ричър.

— Обикновено се нуждая от коктейл и хубав филм, преди да започна да се събличам — отбеляза с равен глас тя.

— Не искам да види униформата ти — каза Ричър. — Ако търси мен, значи търси и теб.

— Няма как да види номера на колата. Много сме нагъсто.

Колите отпред се отдръпнаха встрани. Търнър ги последва, придържайки волана с лявата си ръка. Дясната беше заета да разкопчава якето. Миг по-късно се приведе напред и измъкна левия си ръкав, а след това и десния. Ръцете й бяха свободни. Ричър измъкна дрехата иззад гърба й и я пусна между седалките. Тя остана само по тениска. Масленозелена, с къс ръкав. Вероятно размер XS, помисли си Ричър. Плътно прилепнала към тялото й, но малко къса. Почти не се срещаше с колана на панталона й. Кожата в пролуката беше гладка, стегната и загоряла.

Отново се обърна назад. Ченгето беше през две коли след тях и вдигаше същия ужасен шум, придружен от влудяващата синьо-червена светлина.

— Щеше ли да вечеряш с мен, ако те бях заварил в кабинета вчера? — попита той. — Или тази вечер, ако Муркрофт те беше освободил?

— Точно сега ли искаш да ти отговоря? — отвърна Търнър, заковала очи в огледалото за обратно виждане.

Намираха се на метри от Седемнайсета улица. Отпред и вдясно сияеше осветеният паметник на Джордж Уошингтън.

Полицейската кола се изравни с тях.

И остана там.

> 22

Остана там, защото колата пред нея не се премести колкото трябва, а в съседната лента беше спрял огромен пикап с издути калници над двойните задни гуми. Ченгето — бял мъж с дебел врат — нямаше как да мине. За момент погледна Търнър и равнодушно отмести очи към арматурното си табло. Явно някъде от там се управляваше сирената, която в същия момент престана да вие и започна да издава някакви квакащи звуци — маниакално продължителни и невероятно силни.

Но между седалките имаше и нещо друго, което беше по-интересно от квакането на сирената. Главата му остана наведена, а погледът му беше втренчен. Екран на лаптоп, помисли си Ричър. Или друг уред за електронна комуникация. Беше виждал много такива в колите на редовите полицаи. Някои от тях само дисплеи, прикрепени към гъвкави поставки и задръстени с текуща информация, бюлетини и предупреждения.

— Имаме проблем — промърмори той.

— Какъв? — попита Търнър.

— Според мен той също отива на Юниън Стейшън. Или на автогарата. За да ни търси. А в момента получава снимки и друга информация от армията. Това никак не е трудно, нали? Мисля, че са пред очите му и именно по тази причина се прави, че не ни обръща внимание.

Търнър извърна глава наляво. Ченгето продължаваше да гледа надолу. Дясната му ръка леко се движеше. Вероятно търсеше микрофона. Потокът пред тях се раздвижи. Колата пред патрулката се отмести, а пикапът с издутите калници се придвижи двайсет-трийсет сантиметра напред. Ченгето вече можеше да мине.

Но не го направи. Защото продължаваше да гледа надолу.

Сирената отново превключи на продължителен вой. Ченгето започна да говори. Нямаше начин да се разбере какво казва. После млъкна. Бяха му задали въпрос. Нещо от сорта _сигурен ли си?_, както е по протокол. Защото мъжът зад волана се наведе и погледна през дясното странично стъкло. Отначало към Търнър, а след това и към Ричър.