Чайлд,Лий - Не се връщай

— Ще се обърнат за помощ към ФБР, защото предполагат, че ще се насочим към други щати — обади се Търнър. — Единственият въпрос е кой ще се обади пръв. Лично аз залагам на градската полиция. Армията най-вероятно ще изчака до сутринта.

— Ще се справим — кимна Ричър. — ФБР няма да прави блокади. Не и тук, на Източното крайбрежие. А има вероятност и да не си помръднат задниците. Просто ще вкарат в компютрите си данните от личните ни документи и банковите ни карти и ще чакат. Това обаче е без значение, защото ние нямаме такива.

— Може би ще наредят на полицейските управления да наблюдават автогарите.

— Ще внимаваме.

— Имам нужда от дрехи — напомни му Търнър. — Поне панталон и яке.

— Разполагаме с деветнайсет долара. Или едното, или другото.

— В такъв случай панталон. Готова съм да разменя якето ти срещу ризата.

— Ризата ми ще ти стои като палатка.

— Доста жени носят мъжки ризи. Широки, разкопчани, много шик.

— Ще ти бъде студено.

— Родена съм в Монтана. Никога не ми е студено.

Автобусът запъшка нагоре по хълма и мина покрай щаба на 110-а част. Старата каменна сграда. Отвореният портал. Войникът в будката. Дневната смяна. Колата на Морган все още беше на паркинга. Боядисаната врата беше затворена. Всички прозорци светеха. Извъртяла се с лице към стъклото, Търнър гледаше базата така, сякаш искаше да я запечата в паметта си. После се облегна назад и каза:

— Надявам се някога да се върна там.

— Ще се върнеш — кимна Ричър.

— Работих много, за да стигна дотук. Страхотно е да командваш такава част. Но ти вече го знаеш…

— Всички ни мразят — отбеляза той.

— Защото си вършим работата.

Автобусът изкачи хълма и зави по следващото трилентово шосе, което водеше към мотела на Ричър. Започна да ръми. Съвсем слабо, но шофьорът включи чистачките.

— Обясни ми още веднъж защо всичко това е моя грешка — обади се Търнър. — Моя и на Афганистан.

Пътят стана равен и автобусът увеличи скоростта. Право към мотела на Ричър. Паркингът беше пуст. Колата със смачканите врати я нямаше.

— Това е единственото логично обяснение — започна той. — Пуснала си лисица в нечий курник и той иска да те накаже. А в случая това е много лесно, защото само ти си знаела какво се случва. Нито дежурният офицер, нито сержант Лийч. Единствено ти. Ето защо ти правят постановка с Кайманите и те арестуват, така че да нямаш никаква комуникация с външния свят. А когато разбират, че адвокат Муркрофт възнамерява да поиска освобождаването ти, го смазват от бой. И проблемът е решен, още на място. Ти си изолирана и не можеш да говориш с никого. Всичко изглежда наред. После обаче откриват, че си разговаряла часове наред с някакъв тип от Южна Дакота. Според слуховете, с бившия командир на твоята част. Дежурният капитан го знае със сигурност — при първото си обаждане му се представих. Може би са го знаели и още много хора, защото, когато се появих вчера, повечето от тях ме познаваха по име. Някой е решил, че ти и аз имаме общи теми. Най-вероятно, свързани с Афганистан. Ти искаш да оправиш бъркотията и може би търсиш съвет от мен.

— Но аз изобщо не съм ти споменавала за Афганистан! — незабавно реагира Търнър.

— Така е, но те не са го знаели. В разпечатките се отбелязва само продължителността на разговора, но не и съдържанието му. А записи не са правени. По този начин аз се превръщам в теоретическа заплаха. Тоест — знам това, което знаят и те. Проблемът не изглежда сериозен, защото шансовете да се появя клонят към нулата. Явно са ме проверили и са разбрали как живея. Но за всеки случай вземат мерки и изравят историята с Голямото куче.

— Не виждам как тя може да им помогне.

— Идеята е била да ме превърнат в беглец — поклати глава Ричър. — Да изчезна и никога повече да не се приближавам до армията. Това е цялата работа. Дори ми изпратиха онези двамата в мотела, за да ми го напомнят. Историята с Голямото куче изведнъж става удобна. Човекът е мъртъв, но е оставил клетвена декларация. Срещу нея няма какво да се направи. Бягството е единственият ми разумен ход. Сержант Лийч е търсила начин да ме предупреди още при появата ми, за да си плюя на петите.

— А ти защо не го направи?

— Защото исках да те поканя на вечеря.

— Не, сериозно те питам.

— Това не е в моя стил. Разбрах го още преди да навърша пет години. Човек или бяга, или се бие. Това е. Или си едното, или си другото. А аз съм боец. На всичкото отгоре имаха и нещо в резерв.

— Какво?

— Още нещо, което би трябвало да ме накара да побегна, но и то не ме накара.