Чайлд,Лий - Не се връщай

Но Търнър не се виждаше никъде.

> 23

Ричър тръгна покрай стената с имената на загиналите във Виетнамската война. От 1959-а до 1975 г. и обратно — от 1975-а до 1959 г. Височината на стената се променяше в зависимост от броя на жертвите. Над петдесет и осем хиляди имена, покрай които премина два пъти, но Сюзан Търнър я нямаше никаква. _Ако не дойда, изчезвай. — И ти изчезвай, ако аз не дойда_. Уговорените петнайсет минути изтекоха, но Ричър не бързаше да си тръгне. Направи още една обиколка — тръгна от двайсетсантиметровите панели с имената на първите жертви, мина покрай високите над три метра панели с имената на загиналите през най-ожесточения период — 1968–1969, — а след това и покрай другата ниска част на Стената, където бяха имената на последните убити в края на войната. Оглеждаше внимателно всеки, срещу когото се изправяше очи в очи или пък го виждаше като отражение върху полирания черен гранит. Но не откри Търнър. Стената свърши. След нея се редуваха обичайните сергии на продавачите на сувенири, част от които бяха ветерани, а останалите просто се правеха на такива. Стоката, която предлагаха, също беше обичайната за подобни места — стари пагони и значки, гравирани запалки „Зипо“ и още хиляди други боклуци без никаква стойност освен сантиментална. Туристите обаче се спираха пред сергиите, купуваха си по нещо, после си тръгваха. И както винаги имаше живописни бунтари, които бяха почти постоянно присъствие.

Ричър се усмихна, забелязал сред тях едно слабичко момиче с разрошена тъмна коса, облечено в яке, в което можеше да се побере два пъти. Отдолу се виждаха камуфлажни панталони, изпод които стърчаха езиците на ботуши без връзки. С навити ръкави и пъхнати дълбоко в джобовете ръце. Гледаше надолу, сгушило глава между раменете си. Пристъпваше от крак на крак и леко се олюляваше. Сякаш беше надрусано.

Сюзан Търнър играеше своята роля перфектно — криеше се на възможно най-откритото място.

Ричър спря на крачка от нея и каза:

— Наистина си добра.

— Налагаше се — отвърна тя. — Едно ченге мина на сантиметри от мен. Беше същото, което видяхме в колата.

— Къде е сега?

— Тръгна на изток. Подмина ме, а както виждам, и теб.

— Не съм го забелязал.

— Мина от отсрещния край на езерото. А ти изобщо не вдигна глава.

— Наблюдавала си ме?

— Да. Ти също си добър.

— Защо си ме наблюдавала?

— За да ти помогна, ако се наложи. Образуват подвижен кордон.

— След като кордонът се движи на изток, ние трябва да вървим на запад — рече Ричър.

— Пеша?

— Не, с такси. В този град никой не обръща внимание на такситата. Сякаш са невидими.

Край всички туристически атракции в района чакаха по две-три таксита. Стената не правеше изключение. Отвъд последните магазинчета за сувенири се виждаха няколко очукани и отдавна немити таксита. Ричър и Търнър се качиха в първото.

— Гробището „Арлингтън“ — каза на шофьора Ричър. — При главния вход.

Той погледна лепенката с цените на таблото. Три долара първоначална такса и долар и трийсет на километър. Плюс бакшиш. Пътуването щеше да им струва седем долара. Което означаваше, че ще останат с двайсет и три. Положението не беше никак розово, но имаше и по-страшни неща на този свят — например да ти бръкнат с остра пръчка в окото.

Настаниха се на изтърбушената задна седалка и таксито потегли. С ужасно скърцане и друсане, сякаш колелата му бяха квадратни. Но това не му попречи да покрие разстоянието без сериозни инциденти. Минаха зад Мемориала на Линкълн, прекосиха моста и влязоха в окръг Арлингтън. Не след дълго спряха на автобусната спирка пред главния вход на гробището — точно на мястото, откъдето Ричър беше тръгнал двайсет и четири часа по-рано.

И беше описал един доста странен кръг.

На спирката пред портала чакаха неколцина пътници. Всичките бяха мургави и дребни латиноамериканци. Хора на физическия труд — уморени, търпеливи и примирени. Ричър и Търнър се присъединиха към тях. Търнър се вписваше отлично, но не и Ричър. Просто защото стърчеше с една глава над тях и беше два пъти по-едър. И далеч по-светъл. Приличаше на маяк, кацнал на тъмен скалист бряг. Това правеше чакането опасно, а минутите по-дълги. Но автобусът се появи, преди да беше минала дори една полицейска кола. Ричър купи билети и седна до Търнър, която беше заела едно място до прозореца. След което се смъкна ниско на седалката и наведе глава. Автобусът с усилие потегли. По същия път, по който Ричър беше минал предишния ден. Не след дълго подминаха спирката на трилентовия път, на която беше слязъл, а след това започнаха дългото изкачване към щаба на 110-а част.