Чайлд,Лий - Не се връщай

— Извинете — промърмори Ричър и продължи нататък.

Стая 203 все още беше склад за веществени доказателства, както по негово време. Същото се отнасяше и за 201, където се съхраняваха архивите. Стая 202 беше кабинетът на администратора. Човекът зад бюрото беше сравнително възрастен и доста посивял. От вида му личеше, че го измъчва нещо — най-вероятно принудителната раздяла със семейството му. Ричър му кимна за поздрав, затвори вратата и пое към стълбите за долния етаж.

Мрачният сержант на пропуска беше приключил смяната си, заменен от Лийч. В коридора зад гърба й бяха разположени кабинетите от 101 до 110. Ричър ги провери един по един. Преди години 109 и 110 бяха заети от Хорхе Санчес и Мануел Ороско, а сега в тях работеха подобни хора, но от по-ново поколение. Обитателите на кабинетите от 101 до 108 не представляваха интерес, с изключение на този в номер 103 — дежурния офицер. В момента той беше млад и добре изглеждащ капитан, който едва ли имаше трийсет. Бюрото му беше два пъти по-голямо от нормалното, отрупано с телефони, бележници и разпръснати документи, сред които изпъкваше огромен тефтер с бухнали от прелистване страници, наподобяващ тупираните прически със завити краища от 50-те години на миналия век. Най-горната страница беше покрита с гневни драскулки. Останалото обзавеждане включваше кутии за архивите, телефони и класьори за документи. Беше ясно, че дежурният прекарва по-голямата част от времето в телефонни разговори — някои отклонени, други чакащи, но без съмнение всичките досадни. Ричър позна гласа му в момента, в който проговори. Беше го чувал няколко пъти при обажданията си от Южна Дакота. Именно той го беше прехвърлял на Сюзан Търнър.

— Има ли и други служители на етажа? — попита го Ричър.

— Само това, което виждате — поклати глава младежът. — Имаме куп хора, разпръснати из страната и в чужбина, но в тази военна област сме само ние.

— Колко са в Афганистан?

— Двама.

— С какво се занимават?

— Не мога да ви дам подробности.

— Опасни задачи?

— Че какви други може да има в Афганистан?

Ричър моментално усети нещо особено в гласа му.

— Наред ли е всичко около тях?

— Вчера пропуснаха задължителната радиовръзка.

— Необичайно ли е това?

— Случва се за пръв път.

— Знаете ли каква задача изпълняват?

— Не мога да ви кажа.

— Не искам да ми кажете. Питам ви дали знаете. В смисъл, доколко секретна е тяхната мисия?

Младежът се забави за миг, после поклати глава.

— Не знам каква е мисията им. Единственото, което знам, е, че са на майната си и нямаме връзка с тях.

— Благодаря, капитане — кимна Ричър и се насочи към пропуска, където попита Лийч дали има някоя свободна служебна кола. Забелязал колебанието й, той побърза да добави: — Освободиха ме до края на деня. Полковник Морган не каза, че трябва да вися в ъгъла и да не правя нищо. Вероятно е пропуск от негова страна, но аз имам право да тълкувам заповедите по най-изгодния за себе си начин.

— Къде искате да отидете? — попита Лийч.

— Във Форт Дайър, за да поговоря с полковник Муркрофт.

— Адвокатът на майор Търнър?

Ричър кимна.

— Освен това Дайър се намира на по-малко от осем километра — добави той. — Едва ли някой ще си помисли, че ставате съучастничка в тежко престъпление.

Лийч се поколеба за миг, после измъкна някакъв изподраскан ключ от чекмеджето пред себе си.

— Син шевролет седан, доста старичък — каза тя. — Искам го обратно преди края на работния ден. Не мога да ви го оставя за през нощта.

— А чия е червената спортна кола на паркинга?

— На майор Търнър.

— Познавате ли хората, които са на мисия в Афганистан?

— Да — кимна тя. — Приятели са ми.

— Добри ли са?

— Най-добрите.

> 11

Шевролетите на паркинга бяха три. Два от тях стари, но само един стар и син. Мръсен, очукан и раздрънкан, навъртял стотици хиляди километри. Но това не му попречи да запали от първия път, което беше важно — дневният трафик бе доста бавен, с много светофари и опашки пред тях, с много задръствания. За щастие, проникването в самата база стана по-бързо, отколкото предишния ден. Охраната на портала беше сравнително благосклонна. Ричър се досети, че Лийч пак се е обадила. Значи вече му ставаше нещо като съюзник. Да имаш сержант на своя страна си беше голямо облекчение — така нещата се случваха по-безпроблемно и гладко. Докато обратният случай — да имаш сержант, който е против теб — беше убийствен.

Той остави колата на паркинга и влезе в сградата. Тук нещата се позакучиха. Жената на пропуска навъртя куп телефони, но не успя да открие Муркрофт. Нямаше го в хотелската му стая, нямаше го при юристите, нито при надзирателите, нито в килиите. Оставаше само едно място. Ричър пое към сърцето на комплекса и не след дълго видя табела със стрелка, на която пишеше _Офицерски клуб_. Времето за закуска отдавна беше минало, но късните закуски бяха обичайна привилегия за старшите офицери от тила. Най-вече за умниците от академичните среди, дошли на кратка визита.