Чайлд,Лий - Не се връщай

Ричър не каза нищо.

— Все пак това се е случило много отдавна — добави Едмъндс. — Очевидно без заплаха за националната сигурност. Освен ако не се намеси и другият ви проблем — този с господин Родригес. Там със сигурност ще ви обвинят във всички земни грехове, а аз ще бъда безсилна да ви помогна.

Ричър не каза нищо.

— Ще поддържаме връзка, майоре — изправи се Едмъндс. — Ако имате нужда от нещо, обадете се.

Тя излезе от стаята и затвори вратата. Ричър долови потракването на токчетата й по линолеума, после престана да чува каквото и да било.

В цялата човешка история бащинството е едно от най-обичайните състояния на мъжете. Но за Ричър то винаги беше нещо теоретично, което едва ли ще се случи точно на него. Като спечелването на Нобеловата награда, участието в Световното първенство по бейзбол или способността да пееш вярно. Нещо, което по принцип е възможно, но не за него. Познаваше много бащи и дядовци, най-вече своите собствени. Познаваше бащите на своите приятели, които на свой ред се женеха и създаваха семейства. Смяташе, че да бъдеш баща е нещо естествено, но едновременно с това и безкрайно сложно. На пръв поглед лесно. В дълбочина твърде огромно, за да се притесняваш за него. Приемаш го като всекидневие, надяваш се на най-доброто и се учиш в крачка. Собственият му баща винаги му бе изглеждал компетентен и владеещ положението. Но като се обърнеше назад, беше ясно, че и той се бе нагаждал в движение.

_Саманта Дейтън_.

_Сам_.

_Четиринайсетгодишна_.

Ричър нямаше повече време да мисли за нея. Не и в този момент. Защото вратата се отвори и на прага застана Морган. Отново в парадната си униформа и с очилата на носа, отново спретнат, стегнат и сдържан.

— За днес си свободен, майоре — обяви той. — Бъди тук утре преди осем нула-нула.

Наказание чрез скука. Един дълъг и празен ден. Позната тактика. Ричър не каза нищо. Просто седеше на стола и гледаше в празното пространство. Лошото поведение и малките демонстрации на неподчинение не можеха да утежнят положението му. Не и на този етап. Но Морган му отговори със същото. Стоеше на прага и придържаше отворената врата, безчувствен като камък. В крайна сметка Ричър беше принуден да се надигне и да излезе навън. Остана в коридора достатъчно дълго, за да чуе как Морган затваря вратата на собствения си кабинет.

После спря и се обърна.

Стая 209 се намираше в далечния край на коридора, вляво. Кабинетът на Калвин Франц от онези години. Добър приятел, вече мъртъв. Ричър бутна вратата и надникна. Вътре имаше двама мъже, които не познаваше. Волнонаемни, но не онези от мотела. Не онези с тениските. Тези тук седяха с гръб един към друг и съсредоточено работеха на компютрите си. Обърнаха се да го погледнат.

— Продължавайте — рече Ричър, затвори вратата и се обърна.

Насреща беше 210, някогашният кабинет на Дейвид О’Донъл. Доколкото му беше известно, О’Донъл все още беше жив и работеше като частен детектив във Вашингтон. Недалече от тук. Отново надникна. Зад бюрото седеше жена в униформа. Лейтенант.

— Извинете — промърмори Ричър.

Стая 208 беше някогашният кабинет на Тони Суон. Също добър приятел, също мъртъв. Надникна и в нея, но стаята се оказа празна. Самостоятелен кабинет, за един човек. И този човек явно беше жена. На перваза на прозореца имаше дамска униформена шапка, а върху бюрото лежеше тънък дамски часовник, обърнат наопаки.

Вече се беше запознал с 207 — някогашното царство на Карла Диксън, а сега ничие. Заседателната зала. Доколкото му беше известно, Диксън все още беше жива и здрава. Работеше като експерт-счетоводител към криминалната полиция на Ню Йорк, което означаваше, че е много заета.

Стая 206 беше някогашният кабинет на Франсис Нили, разположен точно срещу неговия. Защото беше дясната му ръка. Никога не беше имал по-добър сержант от нея. Жива, здрава и просперираща някъде в Чикаго, помисли си той. Зад бюрото седеше лейтенантът, който предишната вечер го беше откарал до мотела. С първата кола, шофирана от редник първи клас. Говореше по телефона и се обърна да го погледне със слушалка в ръка. Ричър поклати глава и се оттегли.

Стан Лаури беше заемал стая 204. Твърд като скала мъж, отличен следовател. Беше напуснал рано — единственият член на първоначалния екип, проявил благоразумието да се махне, преди да е пострадал. Беше се преселил в Монтана да отглежда овце и да произвежда масло. Никой не знаеше защо. Единственият чернокож овчар в радиус от хиляда и петстотин километра, при това без никакъв фермерски опит. Но запознати твърдяха, че бил щастлив. Преди да го блъсне някакъв камион. В момента кабинетът му заемаше някакъв капитан в парадна униформа. Нисък мъж, наконтен като за пред съда, където му предстои да дава показания. Нямаше друго обяснение за всичките боклуци, с които се беше накичил.