Чайлд,Лий - Не се връщай

— Не ми се вярва.

— Това е най-добрият съвет, който мога да ви дам.

— Може ли да ми назначат друг адвокат?

— Не, не може.

Довършиха закуската си в мълчание. В един момент на Ричър му хрумна да се премести на друга маса, но после се отказа. Това би изглеждало твърде дребнаво. Поделиха си сметката и излязоха навън.

— Имам да ходя и на други места — обяви Съливан, когато спряха пред колата й. — А вие можете да се приберете пеша или да вземете автобуса.

След тези думи тя седна зад волана и потегли. Ричър остана сам на паркинга. Близкият трилентов път беше част от маршрута на местния автобус. Спирката на трийсетина метра вляво беше оборудвана дори с пейка. На нея чакаха двама мексиканци. Доста по-слаби от Голямото куче. Честни граждани, тръгнали за работа. Градинари в гробището, чистачи в Александрия или в самия Вашингтон.

На петдесет метра вдясно имаше още една спирка. Също с пейка. За автобуси в северна, а не в южна посока. Навън, а не навътре. Може би към Маклийн и Рестън, а след това към Лисбърг и вероятно чак до Уинчестър. Там, където чакаха още автобуси, значително по-големи, пътуващи за Западна Вирджиния, Охайо и Индиана. И още по-нататък, още по-надалече.

_И преди не са успели да те открият. Сега ще е същото_.

_Ново уволнение — този път позорно_.

_Тя не желае да ви вижда_.

Ричър остана на мястото си. Въздухът беше студен, трафикът — доста натоварен. Коли и камиони от различни марки и модели, в различни цветове. В далечината се появи автобус. Движеше се на север, а не на юг. Навън, а не навътре. Пейката се намираше на петдесет метра вдясно. Той чакаше. Автобусът се оказа просто голям ван, преоборудван за пътнически превоз. Локален. По линия, субсидирана от общината. Приближаваше се бавно, с тежко ръмжене.

Ричър го пропусна. Автобусът равнодушно продължи пътя си.

Той тръгна пеша към щаба на 110-а част. Три километра, които взе точно за трийсет минути. Мина покрай мотела си. Колата с хлътналите врати я нямаше. Бяха си я прибрали. Или пък беше открадната.

Пет минути преди осем се озова пред старата каменна сграда. Там го чакаше друг адвокат, който му обясни коя е Кандис Дейтън и защо е нещастна.

> 9

На портала беше войникът от вчерашния следобед. Дневната смяна. Пропусна го с леко кимване. Ричър се насочи към стълбището и прясно боядисаната входна врата. Хъмвито беше на мястото си. Също и червеното двуместно купе. Колата с хлътналите врати обаче я нямаше.

На пропуска дежуреше друг сержант. Явно нощната смяна беше приключила. Този беше мъж. Бял и по-резервиран от Лийч. Не открито враждебен, но по-сдържан и мълчалив. Нещо като по-цивилизована версия на онези двамата с тениските. _Опетнил си името на специалната част_.

— Полковник Морган заповяда незабавно да се явите в двеста и седма — обяви сержантът.

— Какво значи незабавно?

— Това, което чухте, сър.

— Благодаря, сержант — кимна Ричър.

Стая 207 беше на втория етаж, четвъртата вляво, съседна на неговата. Тоест съседна на кабинета на Сюзан Търнър, който в момента се заемаше от Морган. Едно време там работеше Карла Диксън, факир на числата. Неговият финансов експерт. Беше разплела доста сложни случаи. Деветдесет и девет на сто от престъпленията бяха свързани с любов, омраза или пари. В противоречие с това, което пишеше в Библията, парите заемаха първото място. Диксън беше безценна и Ричър имаше много добри спомени от стая 207.

Качи се по стълбите и тръгна по коридора, минавайки покрай някогашния си кабинет. Табелката все още беше на стената: _Майор С. Р. Търнър, командващ офицер_. В главата му отекна гласът на капитан Уайс, както и на Съливан: _Взела е подкуп_. Може би имаше невинно обяснение: умрял е далечен вуйчо с акции в уранова мина. Може мината да беше в чужбина и затова със статут на офшорка. В Австралия например. Там имаше уран. Освен това имаше злато, въглища и желязо. Или пък някъде в Африка. Ако Карла Диксън беше тук, всичко щеше да се изясни. Един бегъл преглед на документите щеше да й бъде достатъчен.

Ричър не почука на вратата на стая 207. Нямаше нужда. Все пак в тази сграда той беше вторият по старшинство след Морган. А чинът си е чин, дори и при особени обстоятелства. По тази причина просто отвори и влезе.

Стаята беше празна. И вече не беше кабинет. Бяха я превърнали в нещо като заседателна зала. Бюро липсваше, но в замяна на това имаше голяма кръгла маса с шест стола. В средата на масата се виждаше черен предмет във форма на паяк, вероятно спикърфон за групова дискусия с хора извън сградата. До стената имаше барче, може би за кафе и сандвичи по време на заседание. От тавана висеше познатата стъклена купа. Енергоспестяващата крушка излъчваше немощна, болнава светлина.