Чайлд,Лий - Не се връщай

Зашляпа с боси крака по лепкавия мокет и отвори вратата. Ръката, облечена в ръкавица, бързо се отказа от намеренията си за още една серия почуквания. Ръката принадлежеше на тяло, облечено в парадната униформа на военните юристи. Адвокат.

От женски пол.

На табелката отдясно на сакото пишеше _Съливан_. Жената носеше униформата си като делови костюм. В другата й ръка се поклащаше куфарче. Не каза нищо. Не беше особено ниска, но очите й бяха на нивото на голите гърди на Ричър. Старият белег от куршум 38-и калибър явно я бе заинтригувал.

— Да? — присви очи Ричър.

Колата й беше паркирана на два метра зад нея. Тъмнозелен частен седан. Небето над тях беше все още тъмно.

— Майор Ричър?

Жената беше на трийсет и пет-шест и той предположи, че тя също е майор. Тъмна къса коса, спокойни очи, нито топли, нито студени.

— С какво мога да ви помогна? — попита той.

— Мисля, че аз трябва да ви задам този въпрос.

— Назначена сте за мой защитник?

— Вероятно за да изкупя греховете си.

— За обжалването на връщането ми в армията или за онази работа с Хуан Родригес, или с Кандис Дейтън?

— Забравете обжалването. След около месец ще получите пет минути пред състав на Апелативния съд, но няма да спечелите. Досега не се е случвало подобно нещо.

— Значи Родригес или Дейтън?

— Родригес — отвърна Съливан. — Трябва незабавно да го обсъдим.

Но не помръдна от мястото си. Погледна към колана му, над който личеше още един белег — голям и грозен, с форма на морска звезда и с груби шевове. Беше на четвърт век и върху него имаше още един, причинен от нож, не толкова стар, но не и скорошен.

— Знам, че не съм красива гледка — промърмори Ричър. — Но все пак влезте…

— Не, ще ви изчакам в колата — поклати глава тя. — Ще поговорим, докато закусваме.

— Къде?

— В една закусвалня през две преки от тук.

— Вие ли черпите?

— Не. Ще платя само за себе си.

— Само на две преки? — присви очи той. — Можеше да донесете поне кафе.

— Можех, но не донесох.

— Явно ще ми бъдете от голяма помощ — промърмори Ричър. — Дайте ми единайсет минути.

— Единайсет?

— Толкова ми трябват, за да се приготвя.

— Повечето хора биха казали десет.

— Което означава, че или са по-бързи от мен, или не са прецизни и закръглят.

Той затвори вратата под носа й и зашляпа обратно към леглото. Там свали панталона си и го огледа. Изглеждаше добре. Слагането му под дюшека беше стар трик, който заместваше гладенето. Влезе в банята и пусна душа, но си изми зъбите, преди да се подложи на слабата и хладна струя. Използва остатъците от сапунчето и шампоана. Избърса се с влажните кърпи, облече се и излезе на паркинга. Сутрешните процедури му отнеха точно единайсет минути. Човек на навика, както винаги.

Майор Съливан беше обърнала колата си. Оказа се форд, при това от същия модел, който го беше возил през Мисури преди доста дни. Отвори дясната врата и се настани на седалката. Изправила гръб, Съливан включи на скорост и се насочи към изхода на паркинга. Бавно и внимателно. Униформената пола покриваше коленете й. Носеше тъмен чорапогащник и черни обувки с връзки.

— Как ви е името? — попита Ричър.

— Предполагам, че знаете да четете — отвърна тя.

— Исках да кажа малкото ви име.

— Има ли значение? Ще ме наричате майор Съливан.

Изрече тези думи с равен глас — нито враждебен, нито приятелски. Още по-малко пък неочакван. Личните контакти не бяха на дневен ред. Военните юристи са съвестни и интелигентни професионалисти, но винаги на страната на армията.

Закусвалнята действително беше през две преки, но разстоянието между тях се оказа доста дълго. Наляво, после надясно, а след това направо към някакъв скромен и доста занемарен търговски център, разположен непосредствено до друго трилентово шосе. Дрогерия, ателие за фоторамки, оръжеен магазин и зъболекарски кабинет. Закусвалнята изглеждаше самотна в края на ивицата, може би защото имаше обособен парцел и собствен паркинг. Тухлена сграда в средиземноморски стил, която според Ричър се стопанисваше от грък. Менюто сигурно беше дълго. Това беше по-скоро ресторант, отколкото закусвалня. Закусвалните са хамбарести и враждебни, безпардонни и груби като бойни пушки.

Седнаха в едно от по-отдалечените сепарета. Сервитьорката им донесе кафе, без да й бъде поръчано, и Ричър кимна одобрително. Първите му впечатления бяха отлични. Менюто представляваше дебела книга с ламинирани страници, голяма почти колкото масата. Ричър спря да го чете още на втората страница, където видя палачинки с яйца.