Sam Crister - Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница

– Отмъщението на котака. – Мици поставя плаките една върху друга. – Един и същ профил. Прав си, имаме съвпадение. Намери ли име, което да свържеш с профилите?

По лицето на Хикс проличава, че няма.

– Пуснах ги в „Профайлър“, но няма съвпадения. Не съм и очаквал. Вече ти казах, че нашият човек е от друго място.

– От доста далечно място. Ливан, нали така каза?

– Планината Ливан, за да бъдем по-точни.

Мици поглежда снимката на Тамара Джейкъбс, закачена на дъската с уликите – снимката, която отпечатваха всеки път, когато във „Варайъти“ или „Холивуд рипортър“ излезеше статия за нея.

– В сценария ѝ има сцени от Близкия изток. Исторически, а не съвременни. Свенсон ми разказа за маронитите...

В този момент телефонът на бюрото ѝ иззвънява. Тя вдига.

– Фалън. – След кратка пауза добавя: – Добре слизам веднага. – Оставя телефона, недоволна от разсейването. – Извинявай. Трябва да действам по другото разследване. Джени Харисън е направила сцена долу. Заплашила, че ако не си завлека веднага задника при нея, щяла да си тръгне.

– Разбирам. – Хикс пъха плаките обратно в папката. – Когато искаш пак да говорим за това, знаеш къде да ме намериш.

160

ЖЕНЕВА – НЮ ЙОРК

Час след излитането от Женева лампичките за коланите все още светят. От Атлантическия океан и Бискайския залив духат ураганни ветрове. Франция и Испания са подложени на цялата ярост на стихията и турбуленциите подмятат самолета във въздуха.

– Мразя да летя. – Брусар спуска щората на прозореца, сякаш така ще облекчи неприятното преживяване. – На млади години имах фобия. Сега търпя, но пак не ми харесва.

– Неестествено е, нали? – съгласява се Ник. – Такава тежка метална машина с толкова много хора, която лети във въздуха напук на научните закони. Но нали знаете, че статистически...

Брусар вдига ръка:

– Не противоречи на научните закони. Именно благодарение на тях успява да лети. – Гласът му звучи дръпнато заради напрежението. – И знам статистическите данни, мерси . По-безопасно е от пресичане на улицата, пушенето на цигара и така нататък. Въпреки това не ми харесва.

– Бурята ще мине. Когато това стане, ще обиколя самолета. Рутинна проверка. Искам само да се уверя, че спътниците ни на борда са приятели.

– Нали не мислите, че човекът, който ни нападна, е в самолета?

– Длъжен съм да го допусна, въпреки че е много малко вероятно. Но трябва да проверя. Не се безпокойте. Върша си работата. Всичко ще е наред.

Брусар се опитва да се разсее, като взема едно от скучните бордови списания от джоба на предната седалка. Иска му се нищо от това да не се беше случвало, изобщо да не беше срещал Роберто Кракси и да не беше оставял жена си на хиляди мили разстояние.

Най-накрая турбуленциите спират. Ник се пресяга над главата си и натиска копчето за извикване на стюардесата. Приближава се брюнетка с пълни бедра. Представя се като Гленда и го пита какво ще желае. Съзнавайки, че околните пътници го гледат, той отваря служебната си карта в скута си и казва тихо:

– Госпожице, аз съм полицай от Лос Анджелис и искам да говоря с главния стюард и охраната. Ще ми съдействате ли?

Гленда е достатъчно опитна, за да реагира адекватно. През десетгодишната си кариера в междуконтиненталните полети е виждала всичко, от инфаркти до терористични заплахи.

– Разбира се, полицай. Елате, ако обичате, до мястото ми и ще им се обадя.

Той тръгва след нея към завесите, като поглежда учения, преди да се скрие отзад. Брусар се е зачел в някаква статия и изглежда спокоен. Ник изчаква в бордовата кухня, докато стюардесата се свързва със стюарда, а после прави съобщение по уредбата, което само цивилният бордови охранител би разбрал:

– Пътниците, които са забравили да посетят безмитния магазин в Женева, могат да се обадят на член от бордовия екип. Тук имаме бутилка много хубаво уиски, което все още няма собственик. Благодаря.

Стюардът, мъж на средна възраст с боядисана в черно коса, влиза през завесите и се обръща разтревожено към Гленда:

– Какво е станало?

Тя кимва към Ник:

– Това е лейтенант Каракандес от лосанджелиската полиция. Иска да говори с вас и охраната.

Стюардът пристяга вратовръзката си и се обръща към детектива:

– Казвам се Брайън. Може ли да видя служебната ви карта?

– Разбира се.

Ник я изважда от задния си джоб и му я показва. Докато Брайън я разглежда, при тях влиза едър русокос мъж с рижава брадичка. Изглежда около трийсетте и носи широк сив пуловер, черни дънки „Левис“ и ако Ник не греши, стандартен електрошоков пистолет отдолу.