Sam Crister - Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница

След като машината набере височина и всички могат да разкопчаят коланите, Ник ще намери главния стюард и ще поиска копие от списъка на пътниците. Смята да обиколи самолета и да провери всеки поименно. Едва след това ще се успокои и ще си позволи да се зарадва на прибирането у дома и на новия живот, който му предстои. Първо ще отплава на север, до Сан Франциско, после покрай Форт Браг и гористите брегове на Кресънт Сити, Голд Бийч и Флорънс. Може би ще продължи през Ниа Бей и ще се разходи до Виктория, Ричмънд и Ванкувър. По пътя ще си търси работа. Ще се запилее. Може би отново ще открие себе си. Кой знае?

Брусар докосва ръката му и го връща в настоящето:

– Мислите ли, че ще хванете човека, който е убил вашата писателка и се опита да убие нас?

При други обстоятелства Ник би отговорил оптимистично и положително. Би повторил стандартните полицейски уверения, че злосторникът ще си получи заслуженото. Но дните му в полицията са вече почти минало.

– Вероятно не – отговаря той. – Той убива в Щатите и в Европа, значи е професионалист. Тези хора умеят да изчезват безследно, както никой друг престъпник. Преминеш ли границата, полицията губи следите ти, преминеш ли на друг континент, самата ти следа изчезва.

– Но нали имате улики, проби за изследване, дати, маршрут на движение. Тези неща не помагат ли?

– Помагат, но много по-важно е да имаме добро описание на човека. А ние нямаме. Той е призрак.

155

ЛОС АНДЖЕЛИС

Мици взема шофьорската книжка от Анди – пътния полицай, намерил колата на заподозрения – и се връща в участъка, знаейки, че това е пробив в разследването.

През главата ѝ като електрически заряди минават идеи, осветяват всякакви възможности, осъществяват връзки. В същото време съзнава, че трябва да запази спокойствие, да не прибързва. Човек трябва да цени шанса си, да го използва правилно, да надгражда внимателно. Ако не го направиш, възможността се изплъзва между пръстите ти.

– Имаме нещо – обявява тя, като отваря кабинета на Тайлър Картър, и поставя шофьорската книжка на бюрото. – Нашият човек се казва Джон Джеймс и ако не греша, е началник на Джени Харисън и бивш шеф на Ким Бас.

Картър премества поглед от разхвърляните по бюрото документи от разследването към шофьорската книжка.

– Джон Джеймс. Може да е всеки.

– Знам, но нещо ми просветна, когато видях книжката. – Мици отваря бележника си. – Когато я разпитвах, Джени каза, че управителят на фабриката бил някой си Джеймс. Цитирам: „Мислех го за идиот, но през последните няколко дни се държи добре. Помолих го да звънне на вашите колеги, за да пита дали Ким не е загазила, дали не чака някой да ѝ плати гаранцията.“ – Затваря бележника. – Какво мислиш?

– Интересно... Може да се е опитвал да залъже Харисън, за да не се обажда в кварталния участък, а може наистина да е искал да помогне.

– Така е.

– Накарай някого да намери домашния и мобилния му номер и да провери дали наистина е звънял в някой участък.

Мици кимва.

– Харисън идва насам, нали? – добавя Картър.

– Не успяхме да я открием. Пратих униформени да претърсят квартала. Сигурно скоро ще я намерят.

– Добре. Кажи ми, след като говориш с нея и тя разпознае Джеймс.

– Разбрано.

– Междувременно ще пратя Либович да претърси дома му.

– Имаш ли заповед?

Картър я поглежда многозначително – намек да не пита. Тя се обръща към вратата и добавя:

– Трябва да изляза за около час. Ще се върна възможно най-скоро и ще разпитам Харисън.

Той кимва.

– Ако ти трябвам, звънни ми на мобилния.

156

БЕВЪРЛИ ХИЛС, ЛОС АНДЖЕЛИС

Матиас Свенсон изтичва надолу по стълбите на взетата под наем луксозна къща. Някой кретен вече пет минути не спира да звъни и той е готов да му откъсне главата. Свенсон завързва колана на белия си хавлиен халат, който не закрива особено голяма част от загорялото му тяло и дръпва рязко вратата.

– Детектив Фалън? – Шведът се ококорва изненадано.

Мици удря окончателния вариант на „Плащаницата“ в гърдите на режисьора.

– Влизам. Трябва да поговорим.

– Не знам какво...

– О, много добре знаете.

Мици влиза в прохладния вестибюл с под от ослепително бял мрамор със сивкави жилки. В просторния салон отдясно прониква ярка слънчева светлина. Полицайката прави няколко крачки навътре и се оглежда:

– Хубаво местенце. Много по-уютно от килията, която съм ви резервирала.

– Какво говорите, лейтенант? Казах ви всичко, което знам.

– Разберете, че нямам нито време, нито търпение да слушам лъжите ви. – Тя сяда на белия плюшен диван и потупва с ръка меките възглавнички. – Трябва да си взема една такава. Но май струват повече от месечната ми заплата.