Sam Crister - Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница

– Всичко е възможно. – Картър издърпва един лист изпод крака ѝ. – Не бъди предубедена, Мици. Много хора, дори откачените, се запознават на работното си място с бъдещите си половинки.

– Или с бъдещите си жертви . Варли е изчезнала миналата седмица. Един ден просто не дошла на работа.

Това вече привлича вниманието му.

– Без причина?

– Поне Джеймс не е обявил такава. Просто казал на работничките, че Варли е напуснала.

– Имаш ли адреса ѝ?

– Харисън не го знаеше, но каза, че живеела на Гардена уей.

– Ще кажа на Дан да го открие и да отиде да провери. – Телефонът на Картър иззвънява. – Да?

– Шефе, Крис се обажда. Сега съм в къщата на Джеймс в Карсън и мога да ти кажа, че тук всичко е адски странно.

– Какво намери?

– Няма абсолютно никакви мебели. Няма килими. Няма никаква следа от комфорт. Подът е покрит с вестници. Сякаш вътре никога не е живял човек. Няма и никакви лампи. – Либович осветява пътя си с фенерче. – Прилича повече на бърлога, отколкото на дом. Сега влизам в спалнята. Леле как смърди! – Лъчът шари по тавана, надолу по стените, по пода. – Навсякъде има изгорели свещи. Прилича на някакво ритуално място, ако ме разбираш. Сатанинско. На стената има огромен кръст с Исус.

Лъчът спира върху купчина бял плат в единия ъгъл.

– Виждам купчина сгънати ленени чаршафи.

– Провери ги – казва Картър. – Но не ги пипай.

Либович се навежда над купчината.

– Не съм спец по чаршафите – и госпожа Либович ще го потвърди, – но това изглежда странно. – Осветява с фенерчето платната. – Тука има метри и метри чаршафи, достатъчни да увиеш цяла мумия.

– Може би ги е взел направо от фабриката, в която работи – намесва се Мици.

Нещо проблясва в светлината от фенерчето на полицая.

– Майко, тука има стотици ножчета за бръснене – от онези старомодните с острие от двете страни, дето се завинтват на самобръсначката. – Навежда се да огледа по-добре. – Има много кръв по тях, също шише дезинфектант и доколкото виждам, използвана кърпичка.

– Той обича да се самонаранява – обяснява Картър. – Това са инструментите му. Не докосвай нищо, може да е ХИВ позитивен.

– Нямам никакво намерение да ги пипам, шефе.

Либович замълчава за секунда. Изправя се и насочва фенерчето към отсрещната стена. Вижда тъмни петна. Приближава се да огледа.

Кръв.

– Шефе, май намерих нещо. Следи по стената. Прилича на размазана кръв. – Завърта фенерчето. – Десетки петна. – Обръща се и поглежда зад себе си. – Леле майко!

– Какво?

– Писал е с кръв по стената. АЗ СЪМ ВОЙНАТА. Това пише.

164

ЛЕТИЩЕ „КЕНЕДИ”, НЮ ЙОРК

По време на прекачването на самолета за Лос Анджелис, Ник използва чара си, за да издейства преместване в бизнес класа за него и Брусар. Освен това изисква нов списък на пътниците и информация за закупените в последния момент билети от Женева. На екрана не се появяват сведения за късни резервации – дори за него и Брусар. Явно информационните системи навсякъде по света отказват точно когато най-много имаш нужда от тях.

До часа за излитане Ник вече се е запознал с новия главен стюард и охраната на самолета – бивш войник със сурова външност на име Айк, който се настанява на мястото от другата страна на пътеката до него и Едуар. Този път, когато лампичките за коланите изгасват и Ник става да огледа пътниците, ученият изглежда по-спокоен.

Гленда, стюардесата от първия полет, се оказа права – хората щъкат навсякъде. На моменти изглежда, че никой не си е на мястото. Жени седят на седалки, където по списък трябва да има мъже. Липсват деца. Пред тоалетните се редят опашки. Когато се връща на мястото си, Ник не е успял да намери двайсетина мъже от списъка – около два пъти повече, отколкото при полета от Женева. Докато той се чуди какво да прави с липсващите мъже, Едуар бавно се надига.

– Трябва да използвам тоалетната – обяснява, когато вижда критичния поглед на спътника си.

Ник го проследява с очи по пътеката. Казва си, че постъпва глупаво. Трябва да се успокои. Опасността е останала на магистралата за Женева. Старите полицейски навици обаче умират трудно и той остава втренчен във вратата на тоалетната, очаквайки ученият да излезе. Вниманието му се изостря, когато един младеж с кремава тениска и избелели сини дънки се приближава от другия край на самолета и пробва заключената врата. Той е строен и малко под метър и осемдесет висок, с тъмен тен и спортна фигура. По лактите му има драскотини и синини. Под дясното му ухо се вижда незаздравял белег от порязване.