Хиляда нощ - Том II (Том II)

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на седмия везир за старицата, момъка и омъжената жена:

— Хора! — завикал момъкът. — Аз купих от този търговец покривало за цели петдесет динара! Неволницата ми го носи само един час, после седна, за да го опуши с благовония, но изскочи искра и го прогори от края! Дадохме го на тази старица да го обримчи, но оттогава лицето й не сме виждали!

— Този момък каза истината! — възкликнала старицата. — Да, аз взех от него покривалото, влязох в една къща, където имам навик да се отбивам, но го забутах там някъде и не знам къде е! А аз съм бедна жена, изплаших се от гнева на стопанина му и съм избягвала да го срещам!

Търговецът чул разговора между двамата и когато разбрал историята, която хитрата старица измислила с момъка, изправил се на крака и възкликнал:

— „Аллах е най-велик!“ Моля прошка от великия Аллах за греховете си и за това, което заподозря моят ум! — след това отишъл при старицата и запитал: — Ти към моя дом наминаваше ли?

— Ох, синко! — възкликнала тя. — Наминавам и към тебе, и към други за милостиня, но от онзи ден никой нищо не ми е казал за това покривало!

— А ти питала ли си някой вкъщи? — продължил търговецът.

— Господарю — рекла старицата. — Аз отидох в къщата ти, а там ми казаха: „Господарят се разведе със стопанката!“ Отидох си и никого повече до днешния ден не съм питала!

— Пусни тази жена! — обърнал се търговецът към момъка. — Покривалото ти е у мене!

Изнесъл той покривалото от дома си, после отишъл при жена си, дал й малко пари и отново я прибрал при себе си.

— Ето, царю, още един пример за женското коварство! — завършил разказа си седмият везир. — И чуй какво е казал всевишният Аллах: „И тяхната хитрост е велика!“ И още — чуй думите на Всемилостивия и милосърден: „Слаба е хитростта на дявола пред тяхната!“ Виж, царю, какво може да сторят жените със своето коварство!

И царят се отказал да убива сина си.

Когато се съмнало на осмия ден, царят седнал на престола си. Влязъл при него синът му, хванал ръката на Синдбад, неговия учител, заговорил по-красноречиво от най-красноречивите, възхвалил баща си, везирите и държавните сановници и им благодарил за всичко. Всички се зачудили на красноречието му. Изслушал го бащата, повикал го при себе си, целунал го между очите, обърнал се към учителя Синдбад и го запитал защо синът му е мълчал цели седем дни.

— Владетелю! — отговорил той. — Най-хубавото бе, че той не се разприказва! Боях се да не погине през тези дни! Знаех, господарю, че това ще му се случи, от деня, в който се роди — още тогава видях звездата му и тя ми показа всичко това! Но за щастие на нашия цар лошото вече отмина!

Зарадвал се царят и рекъл на везирите си:

— Кажете ми, ако бях убил сина си — моя ли щеше да бъде вината, на неволницата ли, или на учителя му Синдбад?

Всички присъстващи се въздържали от отговор, а учителят на царския син се обърнал към него:

— Отговори ти, чедо!

И царският син заговорил:

В дома на един търговец дошъл гост. Изпратил търговецът неволницата си на пазара да купи кисело мляко в гърне. Взела тя гърнето с млякото и тръгнала обратно. Както си вървяла, прелетял над нея орел, който стискал в ноктите си змия. Една капка от отровата на змията капнала в гърнето, без неволницата да забележи. Когато се върнала у дома си, господарят й взел млякото и започнал да го пие заедно с госта си. Не успяло млякото да стигне до стомасите им, когато и двамата умрели.

— Ето, царю, кажи кой носи греха за смъртта им? — завършил разказа си с този въпрос царският син.

— Вината е у онези, които са пили млякото! — рекъл един.

— Вината е у неволницата, защото е оставила гърнето отворено без капак! — казал друг.

— А ти какво ще кажеш за това, чедо! — запитал учителят Синдбад момчето.

— Аз казвам, че всички тук бъркат! — отговорило момчето. — Не е вината нито у неволницата, нито у онези, които са пили млякото! Просто времето, предопределено за живота на тези хора, било свършило и на тях им е било писано да умрат!

Много се зачудили всички при този умен отговор.

— Господарю, ти даде отговор, който никъде не може да се чуе! Ти си най-умният човек на нашето време!

— Не съм толкова умен! — отговорило момчето. — И слепият шейх, и тригодишното момче, и петгодишното момче са по-умни от мене!

— Разкажи ни, господарю, за тези тримата, които са по-умни и от тебе! — замолили го събралите се.