Fuck Zamunda - Дневници и нощници - Иво Сиромахов

иначе съм си ги взел.

– Кво мислиш за Хектор?

– Хектор е пич. С него бяхме съученици в спортното училище “Олимпийски

надежди”. Аз бях в паралелка “борба,” а той в “лека атлетика”. Ходеше с Андромаха от

художествената гимнастика. Бяхме приятелчета с него.

– А сега ще се биете...

– Еми бизнеса си е бизнес.

– Мога ли да те цитирам във вестника?

– По-добре недей, че пиарите на Менелай ще ми смърдят. Пиши “според добре

осведомени източници”!

– Окей.

Натраках статията за 20 минути. Добре се получи. Пратих я на Зевс и той ми

звънна след две минути.

– Копеле, ти си гений! Ще избием рибата с тоя репортаж. Имаш ли нужда от

нещо?

– Ми няма да ти се разсърдя, ако пратиш малко кинти. Щото тия 5 обола на ден

за нищо не ми стигат.

– Ще ти преведа в картата сто обола... Само да ти кажа, че малко съм барнал

репортажа ти, за да го направя още по-драматичен. Ама са дребни поправки.

– Няма проблем.

Затворих. Имах нуждата спешно да изпия една троянска сливова.

Зевс се оказа точен и след един час в картата ми имаше сто свежи обола. Добре

ще ми дойдат. Е, беше ми малко кофти, че съм ги изкарал с цената на професионален

компромис, ама пък мойта безкопромисност до нищо добро не ме е довела.

Компромисните пичове си живеят къде-къде по-добре.

Прибрах се в хотела, изтеглих 10 обола от картата, изпих две троянски сливови в

лоби-бара и се почувствах много стар и много уморен. Изключих си джиесема и си

легнах.

5 август 1193 пр.Хр.

Спах като пребит и се събудих на обяд. Излязох на терасата и погледнах към

бойното поле. Ахейците лежаха пред троянските стени и пуфтяха от жега и мързел.

Очевидно войната нямаше да започне и днес.

Слязох до рецепцията на хотела да си купя вестник. Заглавието на първа

страница наистина беше впечатляващо. Зевс беше решил да го избичи в нетипичните за

9

вестника червени букви. Страхотен ход! Изписано в червено “Надвисва троянска

война” звучеше кърваво и тревожно.

Зачетох статията и усетих как ми прилошава. От моята дописка не беше

останала и една дума. Всичко беше в типичния за Зевс фалшив патос и въобще не се

разбираше къде е новината. Статията започваше така:

“О, музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев...

Какъв гибелен гняв, бе, пич? Да го беше видял Ахила Пелеев как лежи под

дървото като полумъртъв плужек и въобще не му дреме за скапаната война.

Нататък нещата ставаха още по-страшни – Зевс описваше кървави битки, Ахил и

Хектор се спукваха от бой, а мирмидонците извършваха чутовни подвизи...

Нямах сили да понеса толкова много лъжи, затова прескачах по редовете.

Някъде в текста беше спомената и “розовопръстата Еос”. Тая Еос е репортерка

от криминалния отдел и Зевс я ебе. Хубава пичка е, ама защо трябва да я набутва във

всеки репортаж?

Освен това бяха допуснали много тъпа правописна грешка. Вместо “Троян”,

написали “Троя”. Една буква, ама какви бели може да направи. След време археолозите

ще се чудят къде е била шибаната война. Ама дреме му на Зевс за археолозите...

Захвърлих вестника и затворих очи. С тоя репортаж станах за резил пред цялата

журналистическа гилдия. Крайно време е да напусна професията, ако ми е останала

капка достойнство...

Включих джиесема и набрах номера на главния.

– Ало-о-о – избоботи Зевс – геният ли е на телефона?

– Омир е на телефона – казах. Хич не ми беше до тъпи шеги.

– Копеле, избихме рибата с твоя репортаж. Вестникът се разграби за два часа. В

“Спартанско ехо” си хапят гъза от мъка, че са изтървали новината.

– Каква новина? – избухнах. – Няма никаква новина! Изсрал си се върху

дописката ми. Какъв е тоя гибелен гняв, какви са тия измислени подвизи... Не си

оставил и една дума от текста ми!

– Е, барнах го малко, за да стане пò екшън, какво се пенявиш сега...

– Малко? Ти на това малко ли му викаш?

– Бай Мирчо, ти си слънчасал. Да ми говориш така в деня, когато си направил

най-големия журналистически удар в кариерата си. И то с моя помощ.

– Не ти искам помощта, Зевсе. Ще мина и без нея. Подавам си оставката.

– Бай Мирчо...

– И не съм ти бай Мирчо! Казвам се Омир.

Зевс млъкна. Не можеше да повярва, че някой се осмелява да му държи такъв

тон. След секунда чух крясъците му в слушалката.

– Ти за какъв се мислиш бе, мухъл с мухъл! Затова ли ти плащам заплата бе,

пенсионер? Затова ли ти редактирам нещастните дописки, само и само да не станеш за