Джудит Рийвс-Стивънс - 12 те вятъра

- Последна възможност — каза Мерит. - Никога не броя до три.

Краузе се втурна към борда и се хвърли във вълните.

- Ако го правиш само за пари, мога да ти платя повече, отколкото получаваш сега - предложи Флориан.

- Съмнявам се. - Нейният гмуркач беше стигнал до атола и стоеше на скалите, заслонил очи с длан и вторачен в двата плавателни съда. Краузе още плуваше.

- Един милион? Два?

Мерит я отблъсна.

- Твой ред е. Скачай. - Щом Краузе излезеше на островчето, Мерит щеше да подпали катамарана, чиито дизелови резервоари щяха да се взривят, преди някой от двамата гмуркачи да успее да доплува обратно.

Макклейри застана до метеорита. Очите ѝ странно блестяха. Поставила длани върху кръста на шията си, тя произнасяше нещо, което звучеше като молитва. Мерит не знаеше на какъв език говори.

- Да не молиш Бог да ме порази? - попита той.

- Нещо подобно. - И се хвърли към него с изненадваща бързина, замахвайки с малко сребърно острие към незащитеното му лице.

Мерит обаче беше убиец и отново предугади хода ѝ. Заби ножа на Рено през меката плът под брадичката ѝ и през небцето и върхът прониза мозъка ѝ. След това безстрастно задържа за миг гърчещото се тяло и го пусна на палубата.

Вдигна ножа ѝ. Беше впечатлен от изработката му и от начина, по който беше скрит. Смъкна верижката от шията ѝ, пъхна острието вътре и прибра кръста под разкопчания си водолазен костюм. Накрая хвърли през борда труповете - на Макклейри, първия гмуркач и Рено.

Краузе и другият гмуркач вече бяха във водата и плуваха към катамарана.

На Мерит не му пукаше. Знаеше какво ще се случи. Двукорпусният съд щеше да се подпали, преди да стигнат до него, и при цялата тази кръв в морето акулите скоро щяха да довършат работата.

Както обикновено, оказа се прав.

5

Джес Макклейри вдигна ципа на червената си канадка от гортекс, затвори високата си яка и излезе от плющящата палатка.

Леденият вятър преметна кичури от дългата ѝ червена коса върху лицето ѝ и моментално зачерви светлите ѝ скули, което я накара да се усмихне. Ниското слънце пламтеше, небето сияеше яркосиньо и отвсякъде я заобикаляха хълмчета, покрити с торф и нискорасла трева. Само лагерът от няколко палатки нарушаваше еднообразието на пейзажа, както и далечните червени и жълти канадки на нейния археологически екип, работещ на половин километър оттам.

Тя пъхна облечените си в ръкавици длани дълбоко в джобовете си и вдиша най-чистия въздух на планетата. Не помнеше някога да се е чувствала толкова щастлива и доволна. Днес дори двойно повече, защото току-що се получи вест от Чарли Уджарак, инуитския старей-шина, който надзираваше работата: тя се оказваше права. За пореден път. Гробището се намираше точно там, където беше казала на хората от петролната компания да го търсят.

До палатката на готвача я чакаше Чарли - същинска смесица от миналото и настоящето на канадска Арктика. Носеше последен модел огледални очила рейбан, но традиционната му канадка - дело на една от бабите му — бе ушита от кожа на тюлени, убити с харпун от самия него. Носеше я разтворена и отдолу се виждаше червена тениска с избеляло лого на Йоркския университет. За него август на север от полярния кръг не беше студен.

- Здрасти, Джес. Къртс те чака. - Гласът му издаваше, че е доволен колкото нея.

- Сигурна съм.

Нямаше нужда от сутрешен чай - постоянният вятър ѝ действаше достатъчно освежаващо. Двамата се запътиха към обекта по пружиниращата почва.

- Той каза ли нещо? - попита Джес.

- Няма какво да каже. Старото селище беше точно където им посочи ти. Тая сутрин откриха първите останки. Сега влиза в действие член дванайсети от декларацията на ООН за правата на коренното население.

- Останките са в гроб, нали? А не просто скелет?

- Определено е гроб. Скелетът е в ембрионална поза и по него още има следи от тревата и еленовата кожа, с които е бил покрит.

- Добре. Селото е било голямо, може би стотина души. Ще има още останки.

Чарли стана по-сериозен.

- Тогава ще има нужда от много молитви, за да не смутим покоя им.

Джес разбираше. Онова, което за нея се свеждаше до палеогеология, примесена с малко антропология и археология, за инуитския старейшина беше неговата жива култура и религия. Завиждаше му за свободата да говори толкова открито за своите вярвания - свобода, каквато тя нямаше и вероятно никога нямаше да има.

- По-добре така, отколкото да ги гледаш как копаят с машини за петролопровод, нали?