Джудит Рийвс-Стивънс - 12 те вятъра

Макклейри говореше сякаш на себе си, сякаш не се намираше на бавно поклащаща се яхта под изгарящо слънце насред открито море.

- Може ли да се преместя на сянка? - попита Мерит. Опита се да прозвучи немощно и незаплашително.

Макклейри съзерцаваше артефакта и не даде знак да го е чула, затова той се възползва от възможността.

- Добре, ще се преместя на сянка. - Застана на колене и тромаво се придвижи напред, докато се облегна на трупа на Рено. - Така. - Раздвижи ръце зад гърба си.

Привидно без да обръща внимание на преместването му, Макклейри внимателно върна артефакта в хладилната чанта, изправи се с лице към Мерит и отговори на зададения от самата нея въпрос.

- Има едно-единствено обяснение, Мерит. И ти го знаеш, иначе нямаше да намираш обектите ни преди нас.

Той мълчеше.

- Не искаш да ми кажеш, така ли? - Възрастната жена докосна кръста на гърдите си, сякаш за да почерпи сили от него, и изглежда взе решение. - Боговете да ти простят светотатството. - Говореше със странна смесица от съжаление и презрение. - Защото аз няма да ти го простя. - Тя вдигна ръка и даде знак на белия катамаран да се приближи до яхтата.

Двигателят на катамарана забоботи и когато корпусът му се блъсна в борда на яхтата, Мерит политна напред, отдалечавайки се от тялото на Рено. Ала това вече нямаше значение.

Единият от гмуркачите на Флориан скочи на палубата на азимута. Беше висок, чернокож, с широка бяла ленена риза и панталон. Макклейри му нареди на френски да пренесе артефакта на катамарана.

Мъжът вдигна пълния с вода контейнер, сякаш бе лек като перце, и попита какво да правят с le captif . С пленника.

- Rien - отвърна тя. „Нищо." После се озърна назад към Краузе и Мерит разбра. - Той вече не беше неин проблем.

Чернокожият кимна, обърна се и стъпи върху страничната пейка, хванал тежката хладилна чанта с две ръце. Изчакваше подходящия момент между две вълни, за да се върне на катамарана.

Мерит също зачака подходящия момент.

Точно когато онзи се напрегна, за да скочи, Мерит се метна от палубата, провлачвайки найлоновото въже от китките си и стиснал ножа на Рено в ръка. Със същите уверени движения, каквито упражняваше ежедневно, със същото спокойствие, каквото изпитваше по време на гмуркането, той подкоси с крак чернокожия. Плискащата се в хладилната чанта вода допълнително наруши равновесието на противника му.

- Флориан! - извика вторият гмуркач от катамарана на Макклейри.

Чернокожият падна по гръб на палубата и Мерит преряза гърлото му с едно движение. Треперещите длани на нещастника не можаха да спрат кървавия гейзер, който шуртеше с всеки удар на умиращото му сърце.

Още преди Краузе да стигне до средата на рубката, Мерит се обърна към стъписаната Макклейри, сграбчи я и я завъртя с гръб към себе си. Притисна се към преградната стена и я обхвана с ръка през гърдите, като опря ножа на Рено в гърлото ѝ.

Тя се опита да забие пета в крака му, но Мерит бързо я парира и я удари по слепоочието с дръжката на ножа.

- Само опитай още веднъж, и си мъртва. Ясно ли е?

Тя затрепери от страх или от шок. Не го интересуваше от какво. Разтърси я силно и отново изкрещя:

- Ясно ли е?

- Да!

- Тогава им кажи.

Краузе се беше вцепенил на вратата на рубката, хипнотизиран от вида на опрения в гърлото ѝ нож. Вторият от нейните гмуркачи стоеше на катамарана и се мъчеше да държи узито си насочено към Мерит въпреки клатенето на двете палуби.

- Останете по местата си - извика Макклейри.

- Хвърли узито във водата - заповяда Мерит.

Онзи се поколеба.

Мерит увеличи натиска на острието и усети, че жената се напряга в опит да се отдръпне.

- Хвърли го! - извика тя.

Лицето на мъжа се сгърчи от гняв, но той метна оръжието си през борда.

- Сега и двамата - продължи Мерит. - Във водата. Плувайте към скалите.

Те не помръднаха.

- След като си тръгна, можете да се върнете на катамарана. Трябва ми само артефактът. - Той доближи устни до ухото на Макклейри. - Чела си досието ми. Знаеш, че ако искам, мога да убия и трима ви.

- Направете го! - каза Флориан.

Гмуркачът скочи във водата. Мерит се наведе напред и видя, че мъжът изплува на повърхността, разтърсва глава и се насочва към голия атол на сто метра оттам.

Застаналият на вратата Краузе бавно пристъпваше напред.

- Изобщо не си го помисляй - предупреди го Мерит. - Я го погледни. - Той рязко завъртя главата на Макклейри към трупа на палубата.

Раната на шията на мъртвеца зееше като втора уста, бялата му риза беше подгизнала от кръв. Метеоритът лъщеше до него - искрящочерен остров сред червено море.