Кейт Мортън - Забравената градина

— Наоколо нямало никой друг — поклати глава Дот. — Тя била съвсем самичка.

— Татко се помъчил да разбере коя е, но малката, разбира се, не искала да му каже. Не знаела, не си спомняла. На куфара й нямало етикет с името, вътре също нямало нищо, което да му помогне — поне той не намерил. Вече било късно, стъмвало се и времето се разваляло. Татко знаел, че момиченцето сигурно е гладно, затова не му оставало друго, освен да я вземе със себе си у дома. Какво да направи? Не можел да я зареже цяла нощ на пристана под дъжда, нали?

Касандра поклати глава, мъчейки се да свърже образа на измореното момиченце от разказа на Фили с онази Нел, която познаваше.

— Джун ни разказа, че на следващия ден, когато отишъл на работа, татко очаквал обезумели от тревога роднини, полицаи, разследване…

— Нищо подобно — продължи Дот. — Дните се нижели, а никой не повдигал въпроса.

— Сякаш момиченцето не оставило никаква следа. Естествено, опитали да открият коя е, но всеки ден пристигали толкова много хора… а и с тези купища документи… лесно можеш да потулиш нещо.

— Или някого — въздъхна Филис. — Затова нашите задържали момиченцето.

— Какво друго им оставало?

— И й внушили, че е тяхна дъщеря.

— Една от нас.

— Докато не навършила двайсет и една — уточни Филис — и татко не решил, че тя трябва да узнае истината. Била намерениче и единственото, по което някой можел да я разпознае, бил куфарът й.

Касандра седеше мълчаливо и се опитваше да осмисли чутото. Обгърна с пръсти топлата си чаша с чай.

— Сигурно се е чувствала страшно самотна.

— И как не — съгласи се Дот. — Месеци наред на онзи грамаден кораб, а после и на празния пристан!

— И толкова време след това.

— Какво искаш да кажеш? — смръщи се неразбиращо Дот.

Касандра стисна устни. Какво иска да каже ли? Мисълта я връхлетя като вълна. Неминуемата самота на Нел. И сякаш в този момент тя зърна една значима страна от личността на Нел, която досега не познаваше. Или по-скоро внезапно проумя една особеност на Нел, която познаваше доста добре. Уединението, независимостта, раздразнителността й.

— Сигурно се е чувствала много самотна, когато е разбрала, че не е онази, за която се мисли.

— Да — съгласи се учудено Филис, — трябва да призная, че отначало не го разбирах. Когато Джун ми каза, не схванах колко много са се променили нещата, не бях способна да проумея защо Нел е приела разкритието толкова болезнено. Мама и татко много я обичаха, а ние, по-малките, направо обожавахме по-голямата си сестра. Не би могла дори да мечтае за по-хубаво семейство. — Облегна се на ръкохватката на стола, подпря главата си с ръка и изтощено разтърка лявото си слепоочие. — С течение на времето обаче осъзнах причината… случва се, нали? Проумях, че нещата, които приемаме за даденост, са важни. Нали разбираш: семейството, кръвната връзка, миналото… Тези неща ни правят това, което сме, а татко ги отне на Нел. Не е искал, но така се случи.

— Нел обаче сигурно е изпитала облекчение, че вие най-сетне знаете — отбеляза Касандра. — Вероятно в известен смисъл това я е улеснило.

Филис и Дот се спогледаха.

— Казали сте й, нали?

Филис се смръщи.

— Аз за малко да го сторя на няколко пъти, но все не намирах думи, не бях в състояние да го причиня на Нел. Толкова отдавна криеше и не обелваше нито дума пред нас, че бе изградила целия си живот около една тайна, която се стремеше да запази само за себе си. Струваше ми се… ами не знам… едва ли не жестоко да съборя тези стени. Все едно за втори път да я лиша от същност. — Поклати глава. — Но пък може би всичко това са празни оправдания. Нел можеше да бъде жестока, ако поиска, а на мен вероятно просто не ми достигна смелост.

— Смелостта или липсата на смелост нямат нищо общо — категорично заяви Дот. — Всички бяхме единодушни, че така е по-добре, Фили. Нел искаше така.

— Да, май имаш право — съгласи се Филис. — Все пак се чудя. Не че не сме имали сгодни случаи — например в деня, когато Дъг взе куфара.

— Точно преди смъртта си — обясни Дот на Касандра — татко накара съпруга на Фили да занесе на Нел куфара й. Нито думичка не каза обаче за съдържанието му. Такъв си беше татко — и той като Нел умееше да пази тайна. Беше крил куфара през всичките тези години. Всичко си беше вътре, точно както когато я намерил. Прибрал го така, че да го намерят само плъховете и хлебарките.

— Интересното е, че щом зърнах куфара онзи ден, си спомних разказа на Джун. Допуснах, че точно това е куфарът, с който татко е открил Нел на пристанището преди много години, но изобщо не съм подозирала, че през цялото време е бил в дъното на килера. Не съм свързвала куфара с Нел и с нейния произход. Ако изобщо някога съм се замисляла, то е колкото да се запитам за какво им е на мама и на татко такъв смешен куфар. Беше съвсем малък, детски. От бяла кожа със сребърни закопчалки, много лъскави…