Та така, спокойно съм се запътила към датата 16 юни и не се страхувам. Може би малко съжалявам. Но светът, такъв какъвто е, не е създаден за принцеси. Обаче дори и след като е решил да умре, човек не може да стои и да вегетира като изгнил зеленчук. Напротив. Важното не е да умреш, нито възрастта, на която си умрял, а какво си направил в момента на смъртта си. Героите на Танигучи умират, покорявайки Еверест. Тъй като няма да имам никакъв шанс да изкача К2 или Гранд Жорас преди 16 юни, моят личен Еверест е едно интелектуално задължение. Поставих си за цел да имам възможно най-голям брой дълбоки мисли и да ги записвам в тази тетрадка: ако всичко е безсмислено, то нека поне умът ми да се тренира, не е ли така? И понеже японското у мен заема голяма част, добавих още една принуда: съответната дълбока мисъл ще бъде изразена под форма на малко стихотворение в японски стил: на хайку (тристишие) или на танка (петстишие).
Любимото ми хайку е от Башо.
Рибарска колиба
Смесени със скаридите
Щурци!
Това не ти е бурканът с рибки, не, това е поезия!
Но в света, в който живея, има по-малко поезия, отколкото в колибата на японски рибар. Нормално ли е според вас четирима души да се ширят на четиристотин квадратни метра, докато много други — и сред тях може би и прокълнати поети — да нямат прилично жилище и да се гъчкат по петнайсетима на двайсет квадратни метра. Това лято, като чух по новините, че няколко африканци са загинали, защото на стълбището на скапания им блок избухнал пожар, ми хрумна нещо. Буркана с рибки, те си го гледат по цял ден, не могат да го избегнат, като си разказват разни щуротии. Но моите родители и Коломб си въобразяват, че плуват в океан, след като живеят на четиристотин квадратни метра, претъпкани с мебели и картини.
Затова на 16 юни смятам да освежа сарделената им памет: ще подпаля апартамента (със запалката за барбекю). Моля, моля, не съм престъпница: ще го направя, когато ги няма (16 юни се пада в събота, а в събота следобед Коломб отива при Тиберий, мама на йога, татко в клуба си. Оставам само аз.). Ще изгоня котките през прозореца, ще се обадя на пожарната достатъчно рано, за да няма жертви. После спокойно ще ида да спя у баба със сънотворните.
Без апартамент и без дъщеря, те може би ще се сетят да помислят за всички загинали африканци?
Всеки вторник и четвъртък единствената ми приятелка Мануела идва да пием чай в моята портиерна. Мануела е обикновена жена, която двайсет години, пропилени в преследване на праха у другите, не са лишили от изисканост. Впрочем, преследването на праха е доста целомъдрен евфемизъм. Но у богатите нещата не се наричат с имената им.
— Изхвърлям кошчета, пълни с дамски превръзки — казва ми тя с приятния си и шъшкащ акцент, — бърша повръщока на кучето, чистя кафезите на птиците, нямаш представа колко акат тия животинки, нищо че са толкова малки, чистя клозетите. Прах ли? Де да беше така.
Трябва да знаете, че когато слиза при мен в два часа, във вторник от семейство Артенс и в четвъртък от семейство Дьо Броли, Мануела е излъскала едва ли не с клечки за уши луксозните кенефи, които, макар и позлатени, са мръсни и вонящи като всички нужници по света, защото ако има нещо, което богаташите споделят пряко воля с бедните, това са смърдящите черва, а те в края на краищата се освобождават някъде от онова, дето ги е осмърдяло.
Ето защо Мануела заслужава дълбок поклон. Макар и пожертвана на олтара на свят, в който неприятните дейности са запазени само за някои, докато други мръщят нос, без нищо да правят, тя не се е отказала от вкуса си към изискаността, който е много по-ценен от всички позлати и най-вече от санитарните.
— Дори когато ядеш орех, трябва да сложиш покривка — казва Мануела и вади от вехтата си пазарска чанта малка кошничка, застлана с красиво изрязана червена хартия, върху която са се сгушили сладкиши с бадеми. Правя кафе, което няма да изпием, но чийто аромат и двете обожаваме, и ето че сърбаме мълчаливо зелен чай, похапвайки сладкиши.
Така както аз съм постоянно опровержение на архетипа на портиерка, Мануела е неосъзнато отрицание на португалска чистачка. Защото момичето от Фаро, родено под смокиново дърво след седем други и преди още шест деца, изпратено съвсем малко на полето и също така бързо омъжено за един зидар, който скоро след това емигрира, майката на четири деца, французи по месторождение, но португалци по отношението на обществото, момичето от Фаро, макар и с черни страстоубийствени чорапи и кърпа на главата, е аристократка, истинска, голяма аристократка, надарена с онзи вид благородство, което не подлежи на критика, защото се носи в сърцето и не го е еня за етикети и благороднически частици. Какво значи аристократка? Жена, която остава недосегаема за простащината, макар и тя да я обгражда от всички страни.
Читать дальше