Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

Това беше преди двайсет и седем години. Оттогава ходя всеки ден в месарницата и купувам или парче шунка, или парче телешки дроб, които подпъхвам между пакета макарони и връзката моркови в пазарската си мрежа. Гордо демонстрирам тези бедняшки продукти, които обаче притежават ценното свойство да не миришат, защото съм бедната в богаташкия дом и трябва да захранвам не само клишето за себе си, но и котарака Леон, който дебелее именно от тези храни, уж предназначени за мен, тъпче се шумно с колбаси и макарони с масло, а това ми позволява, без смущаващи миризми и без никой да ме заподозре, да задоволя собствените си кулинарни склонности.

По-труден беше въпросът с телевизията. Докато бе жив мъжът ми, се справях, защото постоянството, с което той я гледаше, ми спестяваше тази мъка. Във входа на кооперацията се чуваха звуците на въпросния апарат и това беше достатъчно за непреходността на социалната йерархия. Но когато Люсиен умря, трябваше здравата да помисля как да поддържам привидността й. Докато беше жив, той ме отменяше в това несправедливо задължение, а като покойник ме лиши от своето безкултурие — необходима закрила от подозрителността на другите.

Решението дойде от едно не-копче.

Свързан с инфрачервен механизъм музикален звънец ме предупреждава за присъствието на хора във входа дори и ако съм далеч от тях и прави излишно наличието на копче, което трябва да се натисне, за да знам, че ме търсят. Защото в такива случаи си стоя в стаята в дъното, където прекарвам по-голямата част от свободното си време и защитена от шумовете и миризмите, наложени ми от моето обществено положение; мога да си живея както си искам, без да съм лишена от жизненоважните за всеки пазач сведения: кой влиза, кой излиза, с кого и в колко часа.

По този начин преминаващите през входа чуваха приглушени звуци, свидетелстващи за работещ телевизор, и по липса, а не от излишък на въображение, си представяха седнала пред телевизора портиерка. Аз пък, сгушена в леговището си, не чувах нищо, но знаех, че някой минава. Отивах в съседната стая и през прозореца срещу стълбището, скрита зад бяло перде, дискретно се осведомявах за идентичността на минаващото лице.

Появата на видеокасетите, а после и на божеството DVD, промени още по-радикално нещата по посока на моето блаженство. Тъй като е рядкост една портиерка да тръпне пред Смърт във Венеция , а от квартирата й да се чува Малер, посегнах на семейните спестявания, така трудно събирани, и си купих друг телевизор, който поставих в скривалището си. Докато телевизорът в портиерната блее, без да го чувам, глупости за тревопасни мозъци, аз се прехласвам със сълзи на очите пред чудесата на изкуството.

Явно от време на време възрастните отделят време, за да седнат и да се замислят над провала на живота си. Тогава се самосъжаляват, без да разбират нищо, и като мухи, които се блъскат все в едно и също стъкло, се тръшкат, страдат, линеят, стават депресивни и си задават въпроса как са могли да затънат в блато, в което въобще не са имали намерение да попаднат. Най-интелигентните правят дори от това един вид верую: ах, жалката пустош на буржоазното съществувание! Случва се циници от този тип да вечерят на масата на татко: „Какво стана с младежките ни мечти?“, питат се те с доволния вид на хора лишени от илюзии. „Отлетяха, а животът е гаден“. Ненавиждам тази фалшива прозорливост на зрялата възраст. Истината е, че и те са като другите — хлапаци, които не разбират какво се е случило с тях и се правят на мъжаги, макар че им иде да плачат.

Всъщност всичко е много просто. Проблемът е, че децата вярват на думите на възрастните и когато на свой ред пораснат, си отмъщават, като лъжат собствените си деца. „Животът има смисъл, който възрастните са прозрели“ е всеобща лъжа, в която всички трябва да вярват. И когато в зрялата си възраст човек разбере, че това не е така, е вече много късно. Тайнството остава ненакърнено, но целият резерв от енергия е отдавна изчерпан в глупави дейности. Можеш единствено, доколкото е по силите ти, да притъпяваш болката, като се опитваш да криеш от самия себе си факта, че не намираш никакъв смисъл в живота си, и да мамиш собствените си деца, за да убедиш по-добре сам себе си.

Всички познати на моите родители са извървели един и същи път: младост, когато са се опитали да извлекат полза от интелекта си, да изстискат като лимон възможностите на образованието си и да си осигурят елитарно положение, а после цял един живот, през който с ужас се питат защо такива големи надежди са довели до такова празно съществуване. Хората си въобразяват, че се стремят към звездите, а свършват като червените рибки в буркана. Питам се дали няма да е по-просто да се обясни още от самото начало на децата, че животът е безсмислен. Това би лишило детството от някои приятни мигове, но би спестило значително време в зрялата възраст — без да броим, че ще ни спести поне една травма, тази с буркана.