Жозе Сарамаго - Слепота

Един възрастен човек с черна превръзка на окото дойде от заграждението. Или също беше изгубил багажа си, или не носеше такъв. Първи беше се препънал в труповете, но не беше извикал. Беше останал с тях, до тях, очаквайки да се възцарят отново редът и тишината. Чака в продължение на няколко часа. Сега е негов ред да потърси убежище. Бавно, с протегнати ръце потърси пътя. Откри вратата на първата стая в дясното крило, чу идващи отвътре гласове, тогава попита, Има ли тук едно легло за мен.

Идването на толкова слепи сякаш имаше поне едно предимство. Като си помислим добре, дори две, бидейки първото от, така да се каже, психологическо естество, в действителност има голяма разлика между това, да очакваме във всеки един момент дали няма да ни се представят новите наематели и това, да видиш, че сградата най-накрая вече е пълна, че от този момент нататък става възможно да се изградят стабилни и трайни взаимоотношения със съседите, несмущавани, както беше досега, от последователните прекъсвания и налагане на новодошлите, които са ни карали постоянно, да изграждаме каналите за комуникация. Второто предимство, вече с практическа насоченост, директна и съществена, беше, че властите отвън, граждански и военни, разбраха, че едно е да се доставя храна за две-три дузини хора, при това горе-долу толерантни и заради малкия си брой що-годе готови да се примирят със случайните пропуски и закъснения на продуктите, и съвсем друго представляваше сега внезапната и комплексна отговорност да се издържат двеста и четиридесет човешки същества от всякакъв вид, произход и нрав, що се отнася до характер и темперамент. Двеста и четиридесет, обърнете внимание, е просто начин да се назоват, защото поне двадесет слепи, които не успяха да си намерят легла, спят на пода. При всички положения трябва да признаем, че не е същото да се нахранят тридесет души с онова, което се полага на десет, и да трябва да се разпредели на двеста и шестдесет души храната, предвидена за двеста и четиридесет. Разликата почти не се забелязва. Ала се оказа, че висшестоящите са наясно с нарасналата си отговорност и може би от страх, което никак не беше гола хипотеза, че ще възникнат нови бунтове, се стигна до промяна в действията на властите, в смисъл че храната започна да идва съвсем навреме и в точни количества. Очевидно след схватката, на която трябваше да присъстваме и която беше трагична откъдето и да я погледнем, настаняването на толкова слепи не можеше да е лесно, нито пък лишено от конфликти, достатъчно е да си припомним онези нещастни заразени, които преди виждаха, а сега вече не, за разделените семейства, за изгубените деца, за вайканията на настъпените и съборените, някои от тях по два и три пъти, за онези, които обикалят да търсят скъпоценното си имане, а не могат да го открият, трябва да сме напълно безчувствени, за да забравим така, сякаш нищо не се е случило, тревогите на нещастните хорица. При все това не можем да отречем, че идването на обяда за всички беше утешителен балсам. И ако е безспорно, че прибирането на толкова много храна и съответното й разпределяне на толкова усти заради липсата на подходяща за целта организация и власт, която да може да наложи необходимата дисциплина, създаде нови глупости, трябва да признаем, че обстановката се промени към по-добра, когато в цялата стара лудница не се чуваше друг шум освен този от двеста усти, които дъвчат. Кой ще почисти после всичко това, засега е въпрос без отговор, едва към края на следобеда високоговорителят щеше да повтори правилата за добро поведение, които трябва да бъдат спазвани за благото на всички, и кой знае каква степен на зачитане щяха да предизвикат у новодошлите. Вече не е малко, че обитателите на втората стая от дясното крило най-накрая бяха решили да погребат труповете, поне от тази миризма ще се освободим, към миризмата на живите, макар и да е смрад, по-лесно ще привикнем.

Що се отнася до първата стая, може би защото беше най-отдавнашната и затова от най-дълго време в процес на приспособяване към слепотата, четвърт час след като нейните обитатели се бяха нахранили, вече не се виждаше нито една мръсна хартийка по пода, нито една забравена чиния или капещ съд от течности. Всичко беше прибрано, по-малките неща бяха пъхнати в по-големите по обем, по-мръсните вътре в по-чистите, както би го изисквал правилник по рационално хигиенизиране, всичко беше толкова внимателно премислено за възможно най-голяма ефективност при прибирането на остатъците и отпадъците, както и за възможно най-малко усилия при реализирането на тази работа. Умът, който насила трябва да измисли модели за социално поведение от този тип, не може да импровизира или да се роди спонтанно в някое поколение. В изследвания случай май решително влияние имаше педагогическата дейност на сляпата от дъното на стаята, онази, която беше женена за офталмолога, до такава степен тя неуморно ни повтаряше, Щом не сме в състояние да живеем съвсем като човеци, то поне да направим всичко възможно да не живеем и съвсем като животни, толкова пъти го повтори, че останалите в стаята накрая превърнаха тези думи, в основата си прости и обикновени, в максима, в сентенция, в доктрина, в житейско правило. Най-вероятно такова състояние на духа, благоприятстващо разбирането на нуждите и обстоятелствата, спомогна, макар и по заобиколен път, за добронамерения прием, който срещна възрастният с превръзка на окото, когато се показа на вратата, за да попита, Има ли тук едно легло за мен. По една щастлива случайност, очевидно обещаваща да донесе последствия в бъдеще, имаше едно легло, единственото незнайно как оцеляло, така да се каже, при нашествието, в него крадецът на автомобили беше изстрадал неописуеми болки, може би затова беше се обградило с ореол на страдание, който беше отблъснал хората. Това са приумици на съдбата, загадки потайни, нещо скрито. А тази случайност не беше първата, достатъчно е да забележим, че в тази стая се събраха всички пациенти с проблеми на зрението, които се намираха в кабинета, когато се беше появил първият ослепял и когато още се мислеше, че това ще е всичко. Тихичко, както обикновено, за да не се разкрие тайната за присъствието й там, жената на лекаря прошепна в ухото на мъжа си, Може би също е от твоите пациенти, възрастен човек, оплешивяващ, с бяла коса и черна превръзка на едното око, Спомням си, че ми каза за него, Кое око, Лявото, Трябва да е той. Лекарят тръгна към пътеката и каза, повишавайки леко глас, Бих искал да докосна човека, който току-що се присъедини към нас, моля да дойде насам, аз ще тръгна към него. Натъкнаха се един на друг по средата на пътя, пръстите им се опряха, бяха като две мравки, които трябва да се разпознаят с мърдане на антенките, но в този случай стана по-различно, лекарят поиска разрешение и с ръцете си опипа лицето на възрастния мъж, бързо напипа превръзката, Няма съмнение, вие сте последният, който ни липсваше тук, пациентът с черната превръзка, възкликна, Какво искате да кажете, вие кой сте, попита възрастният, Аз съм, бях, вашият очен лекар, помните ли, уговаряхме си дата за вашата операция на перде, Как ме познахте, Предимно по гласа, гласът е зрението на човека, който не вижда, Да, и аз разпознавам вашия, кой би казал, докторе, вече няма нужда да ме оперирате, Ако за това има лек, и двамата се нуждаем от него, Докторе, помня как ми казахте, че след като ме оперирате, няма да позная света, в който живея, колко бяхте прав тогава, Кога ослепяхте, Снощи, И вече ви докараха, Навън страхът е толкова голям, че съвсем скоро ще започнат да избиват хората, щом разберат, че са слепи, Тук вече убиха десетима, каза един мъжки глас, Натъкнах се на тях, отвърна простичко възрастният с черната превръзка, Те са от другата стая, ние нашите веднага ги погребахме, добави същият глас, сякаш довършваше някакъв доклад. Момичето с тъмните очила се беше приближило, Помните ли ме, носех тъмни очила, Помня ви добре, въпреки пердето си спомням, че бяхте много хубава, момичето се усмихна, Благодаря, каза и се върна на мястото си. Оттам каза, Тук е и онова момченце, Искам мама, каза гласът на момчето, сякаш уморен от един отдавнашен, ненужен плач. А аз съм първият ослепял, каза първият ослепял, тук съм с жена си, А аз съм сестрата от кабинета, каза сестрата от кабинета. Жената на лекаря каза, Остава само аз да се представя, и каза коя е. Тогава възрастният, сякаш да отвърне на гостоприемството, съобщи, Имам радио, Радио, възкликна момичето с тъмните очила, ръкопляскайки, музика, колко хубаво, Да, но е едно малко радио, с батерии, а батериите няма да траят вечно, подсети възрастният, Не ми казвайте, че ще останем тук завинаги, каза първият ослепял, Завинаги, не, винаги е прекалено много време, Ще ни послужи да чуем новините, отбеляза лекарят, И мъничко музика, настоя момичето с тъмните очила, Не всички харесват една и съща музика, но със сигурност всички ни интересува как вървят нещата навън, по-добре да пестим, И аз така мисля, каза възрастният с черната превръзка. Извади малкия апарат от външния джоб на палтото си и го включи. Започна да търси станциите, но ръката му все още беше несигурна и лесно губеше настройката на дължината на вълната, отначало се чуваха само безкрайни шумове, откъслечни думи и песни, накрая ръката му стана по-уверена и започна да се разпознава, че свири музика, Оставете за малко, помоли момичето с тъмните очила, думите станаха ясни, Това не са новини, каза жената на лекаря, и после сякаш внезапно й беше хрумнало, Колко ли е часът, попита, но вече знаеше, че никой не може да й отговори. Показалецът на скалата продължаваше да изтръгва звуци от малката кутия, после се фиксира, беше някаква песен, някаква незначителна песен, но слепите бавно се приближиха, не се блъскаха, веднага спираха, щом усетеха нечие присъствие пред себе си, заставаха там, очите им бяха силно отворени по посока към гласа, който пееше, някои плачеха, както навярно само слепите могат да плачат, сълзите просто се стичаха като от извор. Песента свърши, говорителят каза, Внимание, при третия сигнал ще бъде четири часът. Една от слепите жени попита през смях, Следобед или сутрин, и сякаш от смеха я болеше. Жената на лекаря тайно свери часовника си и го нави, в действителност на часовника му е все тая, той се движи от един до дванадесет, останалото са човешки приумици. Какъв е тоя звук, попита момичето с тъмните очила, Аз бях, чух, че по радиото казват, че е четири часът, и навих часовника си, това беше едно от онези механични движения, които правим толкова често, оправда се жената на лекаря. После си помисли, че не си е заслужавало да рискува така, достатъчно щеше да е да погледне към китката на някой от слепите, дошли същия ден, все нечий часовник щеше да работи. Дори възрастният мъж с черната превръзка, както сега установи, имаше, и часовникът му беше верен. Тогава лекарят помоли, Кажете ни какво е положението навън. Възрастният с черната превръзка каза, Ами да, но най-добре ще е да седна, не мога да стоя прав. Този път седнаха по трима-четирима на легло, заедно, да си правят компания, настаниха се възможно най-удобно, млъкнаха и тогава възрастният с черната превръзка разказа каквото знаеше, каквото беше видял със собствените си очи, докато още ги имаше, какво беше чул да се говори през малкото дни между началото на епидемията и собственото си ослепяване.