Жозе Сарамаго - Слепота

Тогава се случи онова, което трябваше да се случи. Чуха се изстрели на улицата. Идват да ни убият, извика някой, Спокойно, каза лекарят, трябва да мислим логично, ако искаха да ни убият, щяха да стрелят тук вътре, а не навън. Лекарят имаше право, сержантът нареди да се стреля във въздуха, не беше някой внезапно ослепял войник, докато пръстът му е бил върху спусъка, разбираемо е, че няма друг начин да се овладеят и държат в подчинение слепите, които, препъвайки се, слизаха от автобусите, Министерство на здравеопазването беше предупредило Министерство на отбраната, Ще изпратим четири автобуса със слепи, И това колко прави, Около двеста, А къде ще заврем толкова хора, стаите за слепи са трите в дясното крило, според наличната информация има общо сто и двадесет легла, а вътре има вече шестдесет или седемдесет, без дузината, които бяхме принудени да убием, Случаят има решение, ще заемат всички стаи, Но така заразените ще бъдат в пряк контакт със слепите, Най-вероятно, рано или късно, те също ще ослепеят, впрочем при сегашното положение предполагам, че вече всички сме заразени, със сигурност няма никой, който да не е бил в полезрението на слепец, Щом като слепият не вижда, питам аз, как може да предава болестта посредством зрението си, Генерале, тази болест вероятно е най-логичната в света, сляпото око предава болестта на виждащото око, има ли нещо по-просто, Тук имаме един полковник, който смята, че решението е да избиваме слепите, щом се появят, Умрели вместо слепи не е голяма промяна на картината, Да си сляп не е като да си мъртъв, Да, но ако си мъртъв, си сляп, Добре, значи двеста, Да, А какво да правим с шофьорите на автобусите, Пъхнете и тях вътре. В края на същия ден Министерство на отбраната потърси Министерство на здравеопазването, Искате ли да знаете какво се случи, онзи полковник, за когото ви говорих, е ослепял, Да видим сега какво ще мисли за идеята си, Вече я е обмислил, застрелял се е в главата, Подобаващо поведение, да, Войската винаги е готова да даде пример.

Порталът беше отворен широко. Воден от казармените си навици, сержантът нареди да оформят колона по петима, но слепите не успяваха добре да се оправят със сметката, ту бяха повече, ту по-малко, накрая всички се скупчиха на входа, като цивилни каквито бяха, дори не се сетиха да пратят напред жените и децата, като при корабокрушенията. Трябва да кажем, преди да сме забравили, че не всички изстрели бяха дадени във въздуха, един от шофьорите на автобуси беше отказал да тръгне със слепите, протестира, че вижда отлично, резултатът, три секунди по-късно, беше да се признае правотата на Министерство на здравеопазването, като казваше, че да си умрял, означава да си сляп. Сержантът даде вече познатите заповеди, Вървете напред, горе има стълба с шест стъпала, шест, когато стигнете там, се качете бавно, ако някой се спъне там, дори не искам да си представя какво ще стане, единствената препоръка, която пропусна, беше да следват въжето, но това е разбираемо, ако вземеха да го ползват, никога нямаше да влязат, Внимание, казваше сержантът, успокоен, защото вече всички бяха от вътрешната страна на портала, има три стаи отдясно и три отляво, всяка стая има четиридесет легла, семействата да не се разделят, избягвайте блъсканиците, пребройте се на входа, помолете хората, които са вътре, да ви помогнат, всичко ще бъде наред, настанете се, спокойно, спокойно, после ще дойде храната.

Не би било редно да си представим, че тези слепи, в такова количество, ще вървят там като овце към кланица, блеейки както обикновено, малко притиснати един в друг, разбира се, но те и бездруго винаги така са живели, косъм до косъм, дъх в дъх, миризма в миризмата. Тук едни плачат, други крещят от страх или гняв, трети ругаят, някой отправи ужасна, но ненужна заплаха, Ако някой ден ви хвана, предполагаше се, че говори за войниците, ще ви изтръгна очите. Беше неизбежно първите, които стигнаха до стълбите, да спрат, трябваше с крак да опипат височината и дълбочината на стъпалата, под натиска на идващите отзад двама или трима паднаха напред, за щастие нищо друго не се случи, само няколко ожулени крака, съветът на сержанта беше послужил като благословия. Част от тях вече бяха влезли в атриума, но двеста души не се побират толкова лесно, отгоре на всичкото слепи и без водач. Като добавим към това обстоятелство, само по себе си достатъчно мъчително, факта, че се намираме в стара сграда с не особено функционално разпределение, не е достатъчно сержантът да каже, Има по три стаи от двете страни, трябва да се види как е отвътре, отвори на врати, някои толкова тесни, че повече приличат на гърла на бутилки, разни умопомрачителни коридори като самите умопомрачени обитатели, започващи незнайно защо, свършващи незнайно къде, изобщо без да стане ясно за какво служат. Инстинктивно първите линии на слепите се бяха разделили на две колони, които се движеха покрай стените от едната и от другата страна, търсейки врата, откъдето да влязат, безспорно сигурен начин, като се вземе предвид, че нямаше мебели, които да се пречкат по пътя. Рано или късно, с умение и търпение, новите гости щяха да се настанят, но не и преди да се реши битката, която се разрази между първите линии на лявата колона и заразените, които живееха от тази страна. Можеше да се очаква. Уговорката, съгласно правилник, изготвен от Министерство на здравеопазването, беше, че това крило ще бъде запазено за заразените, и ако беше вярно, че може да се предвиди с голяма степен на вероятност, че накрая всички ще ослепеят, беше вярно също така, че, подчинявайки се на чистата логика, докато те не ослепеят, не може да се твърди, че наистина ще ги сполети такава съдба. Та, седи си един човек спокойно у дома, вярва, че въпреки всички примери, сочещи обратното, поне в неговия случай нещата ще се решат добре, и внезапно вижда, че приближава виеща тълпа от онези, от които най-много се страхува. В първия момент заразените помислиха, че става дума за група от хора като тях, просто повече на брой, но заблудата трая съвсем кратко, тези бяха слепи, Тук не можете да влезете, това крило е само за нас, не е за слепи, вие сте за другата страна, викаха пазещите вратата. Някои слепи се опитаха да се завъртят кръгом и да потърсят другия вход, на тях им беше все едно дали ще влязат отляво или отдясно, но масата на продължаващите да прииждат ги тласкаше неумолимо. Заразените бранеха вратата с ритници и удари, слепите отвръщаха, както можеха, не виждаха противниците си, но знаеха откъде ги бият. В атриума не можеха да се поберат двеста души, нито дори близо до това число, затова не след дълго вратата, която водеше към вътрешното заграждение, макар да беше достатъчно широка, се оказа напълно задръстена, сякаш я запушваше някаква огромна тапа, нито напред, нито назад, онези, които се намираха вътре, притиснати, смачкани, се опитваха да се защитят, като хвърляха къчове и ръгаха с лакти съседите си, които ги задушаваха, чуваха се викове, слепи деца плачеха, слепи жени припадаха, докато мнозината, които не бяха успели да влязат, се блъскаха все повече и повече, уплашени от виковете на войниците, неразбиращи защо тия идиоти продължават да са още там. Ужасяващият момент дойде, когато внезапно се получи сериозен отлив на хора, които с всички сили се опитваха да се спасят от тарапаната, от надвисналата опасност от смазване. Но да се поставим на мястото на войниците, които изведнъж виждат как голяма част от вече влезлите излизат главоломно, веднага са си помислили най-лошото, че слепите ще се върнат обратно, да си спомним предишните случаи, можеше там да се случи голямо кръвопролитие. За щастие сержантът отново беше в час с кризисната ситуация, самият той произведе един изстрел във въздуха само за да привлече вниманието, и извика по високоговорителя, Спокойно, тези, които са на стъпалата, да се отдръпнат малко, раздалечете се, не се блъскайте, помагайте си един на друг. Искаше прекалено много, вътре битката продължаваше, но малко по малко атриумът се освободи благодарение на по-големия брой слепи, придвижили се към вратата на дясното крило, там ги посрещаха слепите, които нямаха нищо против да ги упътят към третата стая, свободна до момента, и към леглата във втората стая, които все още бяха незаети. За миг сякаш битката щеше да се реши в полза на заразените, не толкова защото бяха по-силни, а защото слепите, разбрали, че входът от другата страна е свободен, прекратиха контакта, както би казал сержантът в своите лекции по елементарна тактика и стратегия. Но радостта на защитниците не трая дълго. От вратата на дясното крило започнаха да долитат гласове, които съобщаваха, че там вече няма място, че всички стаи са заети, имаше слепи, които отново бяха тласнати в атриума тъкмо когато се отпуши човешката запушалка, която до този момент затапваше централния вход, и слепите, намиращи се все още навън, много на брой, успяха да се приберат под покрива, където далече от заплахите на войниците щяха да заживеят. Резултатът от тези две премествания беше, че се поднови битката на входа на лявото крило, отново последваха удари, отново викове и сякаш това беше малко, някои избутани слепи, които бяха открили и насилили вратата, водеща директно към вътрешното заграждение, започнаха да крещят, че там има трупове. Представете си ужаса. Отстъпиха назад, доколкото можаха, Там има умрели, има умрели, повтаряха, сякаш те щяха да са следващите умрели, за секунда атриумът отново стана вихрен водовъртеж от възможно най-лошите моменти, после човешката маса във внезапен отчаян импулс се изви към лявото крило, помитайки всичко пред себе си, разбиха съпротивата на заразените, някои вече бяха престанали да са такива, а други хукнаха като луди, за да избягат от черната фаталност. Напразно бягаха. Един след друг всички ослепяха, очите им внезапно се давеха в ужасния бял прилив, който потапяше коридорите, стаите, цялото пространство. Навън, в атриума, във вътрешното заграждение, се влачеха отчаяни слепци, някои ги болеше от ударите, други бяха настъпени, бяха преди всичко старците, жените и децата, както винаги, същества, които все още или вече не можеха да се защитят, цяло чудо беше, че от всичко това не последваха още смъртни случаи и нямаше още умрели за погребване. По земята имаше пръснати освен няколкото обувки, които бяха изгубили своите собственици, също торби, чанти, кошници, последното богатство на всеки, сега изгубено завинаги, който си ги намери, ще каже, че са негови.