Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— О, мисля, че… — Ейб се умори от подхванатата игра — не си спомням.

Разменените реплики бяха запълнили една временна пауза и инстинктът на Розмари й подсказваше, че някой трябва да се намеси по тактичен начин и да каже нещо, но Дик не направи опит да раздели групата на последните гости, нито да обезоръжи мисис Макиско, на чието лице бе изписана високомерна ирония. Той не си даде труд да разреши създалия се конфликт, защото знаеше, че поне засега той не е от значение и ще се разреши от само себе си. Пазеше силите си за по-късно, за по-решителен момент, когато гостите му ще могат да го оценят и да се насладят на хубавото прекарване.

Розмари стоеше до Томи Барбан. Той беше в особено скептично настроение, изглеждаше под влиянието на някаква нова приумица. Каза, че заминава на другата сутрин.

— У дома ли си отивате?

— У дома? Аз нямам дом, отивам на война.

— Каква война?

— Каква? Каквато и да е. Напоследък не съм чел вестниците, но предполагам, че има някаква война — винаги някъде се води война.

— Все едно ли ви е за какво ще се биете?

— Напълно — достатъчно ми е да се отнасят добре с мене. Когато ме прихванат дяволите, идвам на гости на Дайвърови, защото знам, че след няколко седмици ще искам да тръгна на война.

Розмари наостри уши.

— Но вие обичате Дайвърови — напомни му тя.

— Разбира се — особено нея, — но те ме карат да изпитвам желание да тръгна на война.

Опита се да вникне в думите му, но не успя. Дайвърови събуждаха в нея желание да остане с тях завинаги.

— Вие сте наполовина американец — каза тя, сякаш в това се криеше отговорът на въпроса.

— От друга страна, съм наполовина французин, учих в Англия и след като навърших осемнадесет години, навлякох последователно униформите на осем страни. Но надявам се, не съм създал у вас впечатлението, че не обичам Дайвърови — обичам ги, особено Никол.

— Може ли някой да не ги обича? — каза тя простичко.

Чувствуваше го далечен. Подтекстът на думите му я отблъскваше и тя не искаше възхищението й към семейство Дайвър да се смесва с неговото недостойно озлобление. Още премисляше думите му „особено нея“, когато тръгнаха към сложената в градината маса, и с облекчение разбра, че мястото й не е до неговото.

За миг тя се оказа до Дик Дайвър на пътеката. Неговата сдържаност, неговият ясен ум я караха да мисли, че той е всезнаещ. От една година, а за нея това значеше открай време, тя имаше пари, известна популярност, допир с прочути хора, а това даваше възможност за разширяване на връзките, които лекарската вдовица и нейната дъщеря бяха вече завързали в парижкия пансион. Розмари беше романтична и от тази гледна точка кариерата и бе разкрила малко възможности, които да я задоволят. Майка й, която искаше дъщеря й да се издигне в киното, не можеше да допусне лъжливи заместители, не бе съгласна да използуват възможностите за развлечение, които им се предлагаха от различни страни, а и самата Розмари бе вече надраснала подобни неща — тя работеше в света на киното, но не живееше в този свят. Затова, когато прочете по лицето на майка си, че тя одобрява Дик, че мислено си казва: „Ето истинското — вече не е заместител“, Розмари схвана това като мълчаливо съгласие, като разрешение да стигне с него дотам, докъдето може.

— Наблюдавах ви — каза той и тя знаеше, че това бе вярно. — Ние вече много се привързахме към вас.

— Аз се влюбих веднага щом ви видях — каза тя спокойно.

Той си даде вид, че не е чул, сякаш тя бе казала това от обикновена учтивост.

— Новите приятели — продължи той с тон на човек, който казва нещо важно — често могат да се забавляват по-добре, отколкото старите приятели.

След тази забележка, чийто смисъл не й стана много ясен, тя се намери на масата. Наоколо тъмнееше и светлината на фенерите постепенно ставаше по-ярка. Вътре в нея нещо запя от удоволствие. Струни на възхищение звъннаха в нея, когато видя, че Дик сяда от лявата страна на майка й; тя самата беше между Луис Кемпиън и Брейди.

Преливаща от вълнение, тя изпита нужда да се довери някому и се обърна към Брейди, но щом спомена за Дик, очите му светнаха предупредително и той й даде да разбере, че не желае да играе бащинската роля на изповедник. Тя на свой ред също прояви твърдост, когато той поиска да задържи ръката й, така че те се впуснаха в разговор на професионални теми: всъщност говореше той, а тя слушаше, гледаше го учтиво в очите, но мисълта й беше другаде и тя беше сигурна, че той се досеща за това. От време на време тя улавяше някоя откъслечна мисъл, а останалото възстановяваше, като черпеше от подсъзнанието си подобно на човек, който се вслушва в биенето на часовника след първите няколко удара, на които не е обърнал внимание, но които още отекват в ушите му.