Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Тя тръгна по пътеката, очертана с два реда бели камъни, над които надвисваха като ефирен облак цветове, и излезе на едно място, откъдето се откриваше поглед към морето; там, между листата на смокините, се гушеха като заспали градинските фенери, а под един голям бор, най-голямото дърво в градината, имаше широка маса, плетени столове и голям пазарски сенник от Сиена. Тя се спря за момент, погледна разсеяно избуялите латинки и перуники, изникнали тъй, сякаш небрежна ръка бе разпиляла семената им около корените на дървото, и се вслуша в пискливите гласчета, които долитаха от къщата — децата нещо се бяха сдърпали. Когато шумът от караницата замря в летния въздух, тя продължи да върви между лехите, в които си даваха среща всички цветове на дъгата — божурите като розови облачета, черните и кафяви лалета, нежните рози с червеникави стъбълца, прозирни като захарните цветя на витрината на сладкарница, — докато накрая симфонията от цветове, достигнала връхната си точка, секваше изведнъж пред влажните стъпала, водещи към терасовидния терен няколко стъпки по-долу.

Тук имаше един кладенец и камъните около него бяха влажни и хлъзгави дори в най-слънчевите дни. Тя се изкачи по стълбите от другата страна и влезе в зеленчуковата градина; пристъпяше припряно. Никол обичаше движението, макар че от време на време се спираше по особен начин — като човек, който иска да си почине. Може би това имаше някаква връзка с обстоятелството, че тя си служеше с малко думи и не вярваше в нито една, а когато беше сред хора, обикновено мълчеше, от време на време се намесваше в разговора с някоя духовита забележка, но винаги се спираше на границата на словесната пестеливост. Когато непознатите започваха да се чувствуват неудобно от нейната мълчаливост, тя подхващаше темата на разговора, повеждаше го трескаво в дадена посока, изненадана от самата себе си, след това рязко, почти стеснително го връщаше на събеседниците като дресирано куче, което послушно е донесло подхвърления предмет и съзнава, че е извършило онова, което са очаквали от него, дори нещо повече.

Докато седеше под зеленикавите сенки в овощната градина, Дик пресече пътеката пред нея, тръгнал към къщичката, която му служеше за работен кабинет. Никол тихо го изчака да отмине; след това прекоси бъдещите лехи с марули и стигна до дворчето с гълъбите, зайците и папагала, който, щом я видя, закрещя насреща й… Тя слезе на долната тераса, стигна до една невисока дъгообразна стена и погледна към морето на седемстотин стъпки под краката й.

Тя се намираше в старинното селце Тармс, разположено навръх хълма. Вилата й градините бяха на мястото на селските къщички, накацали до ръба на пропастта. Пет от къщурките бяха съединени, а четири бяха разрушени заради градината. Външните стени бяха оставени непокътнати, така че, погледнато откъм пътя, който се виеше долу, селцето сякаш се сливаше с виолетово-сивите сгради на града зад него.

Никол остана за миг загледана в морето, но това беше празно занимание, в което не можеха да участвуват неуморните й ръце. Дик излезе от своята едностайна къщичка с далекоглед в ръка и погледна на изток към Кан. За миг Никол изплува в зрителното му поле, след което той изчезна в къщурката и излезе оттам с един мегафон. Той беше насъбрал множество такива уреди.

— Никол — извика той, — забравих да ти кажа, че извърших един апостолски жест: поканих мисис Ейбрамс, жената с бялата коса.

— Подозирах това. Ужасен си.

Думите й стигнаха до него с отчетливост, обидна за неговия мегафон, затова тя повиши глас и го запита:

— Чуваш ли ме?

— Да. — Той свали мегафона, но упорито пак го вдигна към устата си: — Ще поканя още някои хора. Ще поканя двамата млади мъже.

— Добре — съгласи се тя спокойно.

— Искам да бъде наистина долнопробно прекарване. Най-сериозно. Ще има бой, прелъстявания, гостите ще си тръгнат обидени, а жените мъртвопияни ще повръщат в тоалетната. Ще видиш.

Той се върна в своята къщичка и Никол разбра, че го е завладяло едно от обичайните му настроения, възбудата, която предаваше на всички, а след това самият той изпадаше в униние, което никога не проявяваше, но за което тя се досещаше. Тази възбуда беше такава, че на нещата се реагираше много по-силно, отколкото заслужаваха, и тя се предаваше по необикновен начин на околните — той виртуозно им въздействуваше. Будеше безкритична симпатия и обайваше всеки с изключение на някои закоравели скептици. Реакцията настъпваше, след като си дадеше сметка колко излишни усилия е хвърлил. Понякога се обръщаше назад и с удивление виждаше с какво разточителство е сял чувства на симпатия, тъй както един генерал би могъл да съзерцава клането, което е устроил, за да задоволи някаква сляпа кръвожадност.