Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Тримата мъже пред нея бяха различни един от друг. Барбан не се държеше тъй деликатно, беше по-скептичен и склонен да иронизира: маниерите му бяха изискани и малко небрежни. Под външната свенливост на Ейб Норт се криеше такова отчаяно чувство за хумор, че я забавляваше и объркваше едновременно. Тя долавяше, че с вродената си сериозност не би могла да му направи такова силно впечатление, че да го завладее.

Но Дик Дайвър — той беше най-завършен като личност. Тя мълчаливо му се възхищаваше. Кожата му беше червеникава и обгоряла от слънцето, също и късо подстриганата му коса. В горната си част тялото му беше малко космато, а очите му — блестящи и сини. Носът му беше леко заострен и винаги беше ясно кого гледа и към кого се обръща, а това е приятен израз на внимание, който ни ласкае, защото хората обикновено не ни гледат, ние случайно попадаме в зрителното им поле, те ни удостояват с един безразличен или любопитен поглед и това е всичко. Гласът му звучеше с малко ирландска напевност, подкупващо, но същевременно тя долавяше, че в този човек има твърдост, самоконтрол и самодисциплина — нейните собствени добродетели. Него си избираше тя и Никол, която вдигна глава, разбра това и я чу как въздъхва при мисълта, че Дик Дайвър вече не е свободен.

Към обед семейство Макиско, мисис Ейбрамс, мистър Дъмфри и сеньор Кемпиън пристигнаха на плажа. Те донесоха един нов сенник, закрепиха го, хвърляйки бегли погледи към компанията на Дайвър, и с тържествуващ вид се настаниха под него — с изключение на мистър Макиско, който остана да стърчи отвън. Докато събираше камъчета с греблото, Дик мина близо до тях и се върна под чадърите.

— Двамата млади мъже четат заедно книгата „Как да се държим в обществото“ — каза той ниско.

— Смятат да водят светски живот — обади се Ейб. Мери Норт, силно почернялата от слънцето млада жена, която Розмари бе видяла първия ден на сала, излезе от морето, приближи се към тях, усмихна им се непринудено с блеснали зъби и каза:

— И тъй, господин и госпожа Безстрашни пристигнаха.

— Те са приятели на Ейб — подсети я Никол и посочи с глава Ейб Норт. — Той трябва да отиде да поговори с тях. Не ти ли се струват симпатични?

— Струват ми се — съгласи се Норт. — Но не симпатични.

— Започвам да мисля, че това лято на плажа има; твърде много хора — призна Никол. — Нашият плаж, който Дик направи. Преди това тук беше пълно с камъни. — Тя се замисли, после продължи по-тихо, за да не я чуят трите гувернантки, седнали малко по-далеч под отделен чадър: — Все пак те са за предпочитане пред англичаните от миналото лято, които непрекъснато крещяха: „Колко е синьо морето, нали? Колко е ясно небето, нали? Как се е зачервил носът на малката Нели нали?“

Розмари си помисли, че не би желала Никол да й бъде враг.

— Но вие не видяхте как се биха — продължи Никол. — В деня, преди да дойдете, жененият мъж, този с име, което звучи като марка на синтетичен бензин или маргарин…

— Макиско?

— Да, сдърпа се с жена си и тя му хвърли пясък в лицето. И той, разбира се, седна върху нея и натри лицето й в пясъка. Ние бяхме като наелектризирани. Исках Дик да се намеси.

— Мисля да отида при тях и да ги поканя на вечеря — каза Дик и погледна разсеяно към рогозката.

— Недей — побърза да го спре Никол.

— Мисля, че ще бъде забавно. Щом са тук — трябва да се приспособяваме.

— Приспособили сме се вече достатъчно — настоя тя и се засмя. — Не искам и на мен да ми натрият носа в пясъка. Аз съм лоша и упорита — обясни тя на Розмари, след това повиши глас: — Деца, сложете си банските костюми!

Розмари знаеше, че ще запомни този момент, и един ден, когато чуе за плуване в морето, ще се сеща точно за него. След продължителното бездействие всички тръгнаха към морето с нетърпение, слънцето ги беше нагряло и те навлязоха в прохладната вода със същото удоволствие, с което човек отпива студено бяло вино след хапка люто индийско къри. Подобно на хората от старите цивилизации Дайвърови програмираха часовете на деня си така, че да извлекат най-голяма наслада от това, което имат, за да изпитат пълния вкус на прехода от едно състояние към друго. Тя още не знаеше какво предстои след плуването — сладки приказки на обедната маса, както е прието в Провансалския край. Но каквото и да правеха, не я напускаше чувството, че Дик се грижи за нея, и тя с удоволствие се присъединяваше към останалите, сякаш изпълняваше заповедите му.

Никол подаде на мъжа си необикновената дреха, над която бе работила. Той отиде в палатката за преобличане и предизвика всеобщо объркване, когато се появи с полупрозрачни гащи от черна дантела. Когато се вгледаха, забелязаха, че всъщност те са подплатени с плат, който имаше цвета на кожата му.