Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

На другия ден раменете й бяха твърде изгорели, за да отиде на плажа, затова с майка си наеха кола — след дълги пазарлъци, тъй като именно във Франция тя бе научила стойността на парите — и тръгнаха по Ривиерата, делтата на многото реки. Шофьорът, неизбежният руски цар от времето на Иван Грозни, се самоназначи за разводач и покритите с блясък имена — Кан, Ница, Монте Карло — засияха под заспалия си вид и зашепнаха за старите короновани глави, идвали тук да вечерят или да умрат, за раджи, подхвърлящи рубините от очите на Буда на английски балерини, за руски князе, превръщащи седмиците в бели балтийски нощи в отминалите дни на шампанско и чер хайвер. По крайбрежието се чувствуваше най-силно някогашното присъствие на русите — техните затворени книжарници и деликатесни магазини. Преди единадесет години, когато сезонът бе свършил през април, вратите на православната църква бяха затворени, а полусухите шампански вина, които те предпочитаха — сложени настрана в очакване на завръщането им. „Ще се върнем следващия сезон“, бяха казали те, но това не се бе сбъднало и те не се бяха върнали никога.

Беше приятно да се пътува към хотела в късния следобед, пътят се виеше над морето, което преливаше в цветове, тайнствени като останали от детството спомени: ахат, корнелин, млечнозелено, синьо като вода за пране със синка в нея или тъмновинено. Приятно беше да минаваш край хората, седнали да се хранят навън, и да слушаш силните звуци на електрическите пиана, които се носеха от скритите в лозници кафенета. Когато завиха покрай Корниш д’ор към хотела на Гос през тъмнеещите редици дървета, наредени последователно като зелени пояси, луната вече бе изплувала над развалините на акведуктите.

Някъде отвъд хълмовете зад хотела имаше забава, Розмари се вслуша в музиката под призрачната светлина, която луната хвърляше върху москитовата мрежа — да, в тази страна хората се веселяха, — и си мислете за симпатичните хора на плажа. Сигурно щеше да ги срещне на другата сутрин, но те очевидно образуваха затворен кръг и щом се настаняха с чадърите си, с бамбуковите си рогозки, с кучетата си и децата си, заетата от тях част от плажа изглеждаше едва ли не преградена. Във всеки случай реши да не прекарва останалите два предобеда с хората от другата компания.

Въпросът се разреши от само себе си. Семейство Макиско още не бяха пристигнали и тя едва бе успяла да разстеле хавлията си, когато двама души — мъжът с жокейската шапка и русокосият, за когото разправяха, че имал навика да прерязва с трион келнерите на две — се отделиха от групата и се приближиха към нея.

— Добро утро — каза Дик Дайвър. Изведнъж той остави официалния тон: — Вижте какво, изгорели от слънцето, или не, защо не се показахте вчера? Безпокояхме се за вас.

Тя се надигна, седна на пясъка и приветливо се засмя. — Чудехме се — продължи Дик Дайвър — дали ще дойдете тази сутрин. Ще отидем да вземем нещо за ядене и пиене, така че имайте предвид — не ви каним с голи думи.

Той изглеждаше мил и обаятелен — гласът му обещаваше, че не след дълго ще й разкрие нов, непознат свят, безкрайна поредица от чудесни възможности. Съумя да я представи на другите по такъв начин, че името й не се спомена, а след това мимоходом й даде да разбере, че всеки знае коя е, но уважава правото й на частен живот — деликатност, която Розмари, откакто бе станала известна, срещаше само в професионалните артистични среди.

Никол Дайвър с бронзовия гръб и наниза от перли прелистваше някаква готварска книга и търсеше рецепти за пиле по мериландски. Розмари реши, че тя е на около двадесет и четири години — лицето й не противоречеше на общоприетите представи за красота и миловидност, но същевременно създаваше впечатлението, че най-напред е било изваяно като героичен образ — това личеше от волевите линии, от формата на челото й, всичко говореше за темперамент и характер и напомняше на Роден, — а след това ваятелят бе решил да му придаде миловидност и бе стигнал точно до границата, когато една малка грешка на длетото би накърнила непоправимо първоначално вложената сила. С устата той бе поел отчаян риск — извивката й беше като лъка на Купидон от корица на списание, но въпреки това тя хармонираше с изяществото на всичко останало.

— За дълго ли сте тук? — запита Никол. Гласът й бе нисък, почти дрезгав.

За първи път през главата на Розмари мина мисълта, че биха могли да останат още една седмица.