Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

До него седеше Кемпиън, който съумяваше донякъде да прикрива своята очебийна женственост, дори се отнасяше към най-близките си сътрапезници с нещо като безкористна майчина загриженост. След това Мери Норт, тъй мила и засмяна, че човек не можеше да не й се усмихне в отговор, щом видеше блесналите й бели зъби, полуразтворените й устни и грейналото й лице.

Накрая Брейди, чието оживление малко по малко се превръщаше в нещо предназначено за околните и преставаше да бъде грубоват стремеж да потвърди пред себе си своето психическо равновесие и да се самоизяви, като се разграничи от уязвимостта на другите.

Розмари, която още носеше ненакърнената доверчивост като дете от илюстрациите на наивните религиозни издания на мисис Бърнет 39 39 Франсис Елайза Ходжсън Бърнет (1849–1924) — американска романистка, родена в Англия. , беше като странник, завърнал се в родния кът; тук тя се чувствуваше повече у дома си, отколкото в средите на новата американска цивилизация, където се импровизираха нелепи шеги. В тъмнината се носеха светулки, а някъде долу край стръмния бряг лаеше куче. Масата сякаш се бе издигнала към небето като сценичен дансинг и насядалите около нея хора се чувствуваха насаме един с друг сред тъмния околен свят; храната, с която се хранеха, беше единствената храна в този свят, а светлините, грейнали наоколо им — единствените светлини. Мисис Макиско се засмя някак тихо и особено, това бе сякаш сигнал, че компанията вече се е откъснала от околния свят, и двамата Дайвърови изведнъж се оживиха и влязоха в стихията си, грейнаха, за да бъдат в съзвучие с настроението на своите гости, приповдигнато от оказаното им внимание, от ласкателното уважение, което светът, от който идваха, бе може би пропуснал да им даде. За миг те двамата като че ли говореха с всички присъствуващи, на всички общо и с всеки един поотделно, засвидетелствуваха им приятелските си чувства и симпатиите си. И в този миг всички бяха обърнати към тях като бедни деца, събрани около коледна елха. След това изведнъж масата и сътрапезниците стъпиха на земята — моментът, в който гостите бяха издигнати над сферата на веселието, за да навлязат в разредените слоеве на емоционалността, премина, преди те да са ги осквернили с дъха си, преди да са си дали сметка, че са се докоснали до тях.

Но обаянието на топлия нежен юг бе проникнало в тях: кадифената нощ, призрачният шепот на морето долу под тях, цялата магия на околността — всичко се стопи, преля се в двамата Дайвърови и стана част от тях. Розмари видя как Никол настоятелно предлага на майка й една жълта вечерна чанта, която тя бе харесала, с думите: „Всяко нещо трябва да принадлежи на този, който го харесва“ — а след това напъха вътре всички жълти предмети, които можа да намери: един молив, червило, малък бележник — защото „вървят заедно“.

Никол изчезна и Розмари забеляза, че Дик също го няма: гостите станаха, някои се разположиха в градината, други тръгнаха към терасата.

— Искате ли — Вайолет Макиско запита Розмари — да отидете в тоалетната?

— Не точно сега.

— Аз искам да отида — повтори настоятелно мисис Макиско. Тя демонстративно тръгна към къщата като съвременна и естествена жена, а Розмари я изгледа неодобрително. Ърл Брейди й предложи да се разходят към стената край морето, но тя реши, че е дошъл нейният ред да получи своя дял от Дик Дайвър, когато той се завърне, затова не помръдна от мястото си и се заслуша в спора между Макиско и Барбан.

— Защо искате да се биете със Съветите? — каза Макиско. — Това е най-големият експеримент в историята на човечеството. А Риф 40 40 Риф — планински масив в Испанско Мароко. Населението му героично се е сражавало с френските и испанските завоеватели. ? Струва ми се, че е по-героично човек да се бие на страната на справедливостта.

— Откъде знаете на чия страна е тя? — запита сухо Барбан.

— Интелигентните хора обикновено знаят.

— Комунист ли сте?

— Социалист съм — каза Макиско. — Симпатизирам на Русия.

— Аз пък съм войник — отвърна любезно Барбан. — Занаят ми е да убивам хора. Бих се в Риф, защото съм европеец, а с комунистите — защото искат да ми отнемат собствеността.

— Тесногръди доводи — каза Макиско и се огледа с надежда, че някой от околните ще го подкрепи, но напразно. Той нямаше представа на какъв човек излиза насреща, нямаше представа колко опростени са неговите идеи и колко сложна бе школовката, през която е минал. Макиско познаваше хора с различни идеи, бе разширил кръгозора си и умееше да ги разграничава и разпознава — обаче, изправен срещу човек, когото той смяташе за ограничен, който не приличаше на хората, с които бе общувал, но когато въпреки това не можеше да почувствува по-нискостоящ от себе си, той побърза да направи заключението, че Барбан е крайният продукт на един отживял времето си свят и следователно не си струва да спори с него. Когато Макиско бе влизал в допир с американската плутокрация, тя го бе респектирала с вулгарния си снобизъм, с невежеството и с грубостта си, с които се гордееше — качества, заимствувани от англичаните, без да се държи сметка за факторите, които са обусловили английската еснафщина и безцеремонност, механично пренесени в една страна, където с малко знание и добри обноски човек може да спечели повече, отколкото където и да било другаде: начин на държане, който бе кристализирал в най-чист вид в така наречените „харвардски маниери“ към хиляда и деветстотната година. Макиско реши, че Барбан е от този тип хора, и тъй като бе пиян, бързо забрави респекта, който той му внушаваше.