Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— Не се предавай — каза на Стар.

Двамата се погледнаха. Знаеше ли Стар? Вероятно. Но не и точно кога — не знаеше, колко скоро щеше да настъпи краят.

— И аз искам това, нищо повече — отзова се Стар.

Негърът бе приключил с опаковането на апарата.

— Следващата седмица по същото време?

— Добре, Бил — каза Стар. — Довиждане.

Щом вратата се затвори, Стар включи диктографа. Веднага се чу гласът на мис Дулън:

— Познавате ли някоя си мис Катлийн Муър?

— Какво искате да кажете? — сепнато попита той.

— По телефона ви търси някоя си мис Катлийн Муър. Казва, че вие сте й заръчали да се обади.

— О, господи! — възкликна той. Заля го вълна от възторг и възмущение. Бяха минали пет дни — просто недопустимо! — В момента ли е на телефона?

— Да.

— Добре, свържете ме.

След миг чу гласа съвсем близо до себе си.

— Омъжена ли си вече? — тихо и недружелюбно попита той.

— Не, още не.

Паметта му нарисува лицето и фигурата й — тя сякаш се наведе над бюрото, зад което седеше той, и се вгледа в очите му.

— Защо се обаждаш? — все така недружелюбно попита Стар. Неприятно му беше да разговаря с този тон.

— Сигурно си намерил писмото?

— Да, още същата вечер.

— Именно по този въпрос искам да поговорим.

Той най-после попадна на правилното поведение — поведението на оскърбен.

— Какво има да говорим?

— Опитах се да ти напиша второ писмо, но нищо не излезе.

— Обяснимо.

Настъпи пауза.

— Хей, я по-весело! — неочаквано възкликна тя. — Все едно, че не си ти. Говоря със Стар, нали? Със същия онзи безкрайно мил мистър Стар?

— Чувствувам се оскърбен — доста надуто заяви той. — Не виждам защо трябва да разговаряме сега. Поне бях запазил приятен спомен за теб.

— Не вярвам, че си ти — отсече тя. — Остава само да ми пожелаеш щастие. — Изведнъж се разсмя. — Това ли смяташе да кажеш? Знам колко е ужасно, когато си намислиш предварително какво да кажеш…

— Аз въобще не очаквах, че ще ми се обадиш — важно рече той.

Но всичко беше напразно, тя отново се изсмя — с онзи женски смях, който прилича на детския, едносричен, като грак и като вик на възторг.

— Знаеш ли как ме караш да се чувствувам? — попита Катлийн. — Както веднъж в Лондон, когато имаше нашествие на гъсеници и нещо топло и мъхесто ми падна в устата.

— Съжалявам.

— Събуди се, моля те — настоя тя. — Искам да те видя. Не мога да се обяснявам по телефона. И на мен не ми беше лесно, нима не разбираш?

— Много съм зает. Довечера в „Глендейл“ има закрита прожекция.

— Това покана ли е?

— Аз ще бъда с Джордж Боксли, англичанина сценарист. — И добави за собствена изненада: — Искаш ли да дойдеш и ти?

— Ще можем ли да говорим? — попита и след като помисли малко, предложи: — Защо не дойдеш да ме вземеш след това? Ще се повозим с колата.

Мис Дулън се опитваше да се намеси, някакъв режисьор искаше да се свърже с него направо от снимачната площадка — единственото позволено прекъсване. Стар натисна бутона и извика нетърпеливо в апарата: „Почакайте!“

— Към единадесет? — поверително питаше Катлийн.

Идеята „да се повозят“ му се струваше толкова неподходяща, че ако можеше да измисли с какви думи да я отхвърли, би ги изрекъл, но не му се искаше да бъде гъсеницата. Изведнъж го завладя чувството, че денят му поне е завършен. Очакваше го програма и за вечерта — имаше начало, среда и край.

Той почука на вратата, чу я, че се обади отвътре, и остана да чака пред къщата. Отдолу се носеше бръмченето на електрическа косачка — някой косеше тревата си в полунощ. Луната светеше така ярко, че Стар виждаше човека съвсем ясно, на тридесетина метра разстояние, видя го как спря и се облегна за миг на дръжката, преди да продължи да бута машинката по поляната. В самия въздух се усещаше някаква лятна възбуда — беше началото на август, с неговите безразсъдни любовни увлечения и импулсивни престъпления. От лятото можеше да се очаква още съвсем малко, така че трябваше бързо да се живее в настоящето, а ако нямаше настояще, трябваше да се измисли.

Най-после тя дойде. Изглеждаше съвсем различна, доволна. През цялото време, докато вървяха към колата, придърпваше полата на костюма си, а на лицето й бе изписано неестествено весело, дръзко изражение, което сякаш казваше: „Пристегни колана, малкият. Тръгваме.“

Стар беше дошъл с шофьора си, отделен със стъклена преграда от пътниците. И когато лимузината ги понесе в тъмното от завой към завой, интимността на четирите стени изведнъж премахна отчуждението. Това тяхно кратко пътешествие беше едно от най-хубавите преживявания в живота му. Колкото и да предчувствуваше близостта на смъртта, той знаеше, че в такъв момент не може да умре.