Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Единият от сценаристите също извади няколко монети от джобовете си и веднага се заеха да уточнят правилата.

— Монетата трябва да падне в абажура, без да докосне веригата. Всичко, което падне вътре, е за спечелилия по точки.

Играха половин час — всички без Боксли, който седеше настрана и се ровеше в сценария, и без стенографката, която, за да върши нещо, изчисли колко струва времето, изгубено от четиримата участници в играта, и получи цифрата хиляда и шестстотин долара. Накрая победи Лаборуиц — печелеше пет долара и петдесет цента. Един прислужник донесе стълба, за да извади парите от абажура.

Изведнъж Боксли проговори:

— Що за фалшиви безвкусици!

— Какво?

— Това въобще не е филм.

Всички го погледнаха изненадани. Стар прикри усмивката си.

— Най-после един истински кинаджия! — викна Лаборуиц.

— Само красиви фрази и никакво действие — продължи Боксли дръзко. — В края на краищата това не е роман. И е прекалено разтеглен. Не мога да ви обясня точно какво му куца, но не ми харесва. Не може да ме развълнува.

Той им връщаше със същото, с което тормозеха него от три седмици. Стар не се намеси, само наблюдаваше другите с крайчеца на окото си.

— На нас не ни трябват по-малко персонажи — продължи Боксли. — Трябват ни, повече. Доколкото разбирам, това е основното.

— Това е основното — потвърдиха сценаристите.

— Да, това е основното — повтори Лаборуиц.

Боксли се вдъхнови от интереса, който предизвика.

— Всеки персонаж трябва да се постави на мястото на друг — продължи той. — Полицаят тъкмо се кани да арестува крадеца, когато вижда, че крадецът всъщност има неговото лице. Ето това трябва да се покаже. Филмът дори може да се нарече „Постави се на мое място“.

Всички незабавно се заловиха за работа — подхванаха новата тема като джазмени в суинг-оркестър и започнаха да импровизират върху нея. Утре можеше да я отхвърлят, но поне за момента отново ги бе обхванало оживлението. Беше помогнал не само Боксли, но и подхвърлянето на монетите. Стар бе създал нужната атмосфера — вместо като водач той предпочиташе да се чувствува, да действува и понякога дори да изглежда като малко момче, което подготвя представление.

Остави ги да работят, като на минаване покрай Боксли докосна леко рамото му, за да го поощри — не искаше само след час другите да се нахвърлят срещу него и да сломят духа му.

В кабинета му го чакаше доктор Беър. С него беше дошъл и един негър с портативен кардиограф, подобен на голям куфар. Стар го наричаше лъжедетектора. Стар се съблече до кръста и ежеседмичният преглед започна.

— Как се чувствуваше напоследък?

— Както обикновено.

— Много ли работи? Можа ли да спиш?

— Не особено. Около пет часа на нощ. Ако легна по-рано, само лежа, без да спя.

— Вземай хапчета за сън.

— От жълтите ми тежи главата.

— Тогава вземай по две червени.

— От тях сънувам кошмари.

— Вземай по едно от двата вида, най-напред от жълтите.

— Добре, ще опитам. А ти как си?

— Аз се грижа за себе си, Мънро, пестя си силите.

— Ами, пестиш си силите! И ти понякога не спиш цяла нощ.

— Да, но тогава спя през целия следващ ден.

След десетина минути Беър каза:

— Изглежда, че всичко е наред. Кръвното ти се е покачило с пет.

— Добре — отбеляза Стар. — Това е добре, нали?

— Да, добре е. Довечера ще проявя кардиограмите. Кога ще заминем някъде заедно?

— Все някой път — безгрижно отговори Стар. — След пет-шест седмици работата ще понамалее.

Беър го погледна с искрена симпатия, развила се през последните три години.

— През тридесет и трета се почувствува по-добре, след като полежа — каза докторът. — Дори и само три седмици.

— Пак ще полежа.

„Не, няма да го направи“ — помисли си Беър. С помощта на Мина той бе успял преди години да му наложи няколко кратки почивки и напоследък бе поразпитал тук-там, опитал се бе да разбере кои са най-близките приятели на Стар. Кой би могъл да го отведе във ваканция, да го откъсне временно от работата му, макар че почти сигурно нямаше да има полза. Той щеше много скоро да умре. С положителност в близките шест месеца. Какъв смисъл имаше да проявява кардиограмите? Никой не можеше да убеди човек като Стар да престане да работи, да легне и цели шест месеца да гледа небето. Той би предпочел триста пъти да умре. Каквото и да говореше, всъщност определено се стремеше към пълното изтощение, до което бе стигал и преди. Умората може да бъде едновременно лекарство и отрова и Стар очевидно получаваше особено, почти физическо удоволствие, като работеше, замаян от преумора. Това беше някаква извратена проява на жизнената сила, с която Беър и друг път се бе сблъсквал, но на която вече почти не се опитваше да въздействува. Бе успял да излекува двама-трима от нея, но победата му беше безплодна — беше запазил само черупката.