Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

„Но аз съм почти наред — помисли си тя. — Нищо не ми липсва, макар че съм сама, без него.“ И като щастливо дете, обхваната от желание действително нищо да не й липсва, съзнавайки смътно, че това бе искал и Дик, тя се отпусна на леглото си веднага щом се прибра, и написа до Томи Барбан в Ница късо, предизвикателно писмо.

Но това беше през деня — привечер, когато неминуемо настъпва нервно изтощение, доброто й настроение помръкна, пронизано от стрелите на залеза. Боеше се от онова, което си беше наумил Дик: отново почувствува, че сегашното му поведение се определя от предначертан план, а тя се боеше от неговите планове — те се осъществяваха и се градяха върху изчерпателна логика, която бе извън обсега на нейните възможности. Така или иначе, тя бе предоставила на него грижата да обмисля; дори когато го нямаше, всяко нейно действие се предопределяше от това, какво би одобрил той и какво не, затова сега чувствуваше, че не може да мери сили с него. И все пак осъзнаваше, че сега трябва да мисли сама; вече знаеше номера на страшната врата на въображението, прага към бягството, което не води до изход; знаеше, че сега и в бъдеще най-голямата й грешка ще бъде да се самозаблуждава. Това беше дълъг урок и тя го бе научила. Или мислиш — или предоставяш на другите да мислят за теб и изпадаш в подчинение, те те оформят като тесто, пречупват естествените ти предпочитания, налагат ти определено държане и те стерилизират.

Вечеряха спокойно с Дик, пиха доста бира и се смяха с децата в стъмнилата се стая. След това той изсвири няколко песни от Шуберт и нови джазови мелодии от Америка, а Никол затананика над рамото му с малко дрезгавия си приятен контраалт:

— Тази не ми харесва — каза Дик и понечи да обърне страницата.

— О, продължавай! — възкликна тя. — Нима цял живот ще се стряскам, щом чуя думата „татко“!

По-късно седнаха с децата на мавританския терасовиден покрив да гледат фойерверките над двете казина, далеч долу край брега. Самотно и тъжно беше да знаеш, че сърцето ти е празно за другия и неговото за теб.

На сутринта, когато се върна от покупки в Кан, Никол намери бележка, в която Дик обясняваше, че е взел малката кола и е заминал за Прованс, където ще прекара няколко дни сам. Още недочела бележката, телефонът иззвъня — Томи Барбан, обаждаше се от Монте Карло: получил писмото и потеглил. Когато тя каза, че се радва на посещението му, почувствува отразена в слушалката топлината на устните си.

Тя се изкъпа, намаза се с балсам, напудри цялото си тяло, стъпи на една хавлиена кърпа, поръсена с друг вид пудра, и натри ходилата и пръстите на краката си. Вгледа се критично в линията на хълбоците си и се запита кога стройната тънка фигура ще се обезформи и загрубее под тежестта на килограмите. „Може би след пет-шест години — но сега не съм зле, всъщност не съм по-зле от която и да било от моите познати“ — каза си Никол.

Не преувеличаваше. Единствената разлика между сегашната Никол и Никол отпреди пет години беше тази, че сега вече не беше младо момиче. Но и тя плащаше дан на манията на преклонение пред младостта, на филмите с безбройните момичета деца, въплътяващи активния и мисловен живот по света, затова съжаляваше, че не е по-млада.

Облече за първи път от много години дълга до глезените рокля, напарфюмира се с „Шанел 16“ тъй, сякаш свещенодействуваше. В един часа, когато Томи пристигна с колата, тя беше свежа като грижливо поддържана градина.

Колко хубаво беше отново да има тези неща, да знае, че буди възхищение, че предизвиква интерес! Беше загубила две от хубавите, изпълнени с арогантност към живота млади години — сега искаше да навакса; тя поздрави Томи тъй, сякаш той беше един от многото мъже в краката й; тръгна пред него вместо редом с него, когато прекосиха градината към широкия сенник. Хубавите деветнадесетгодишни и двадесет и девет годишни жени си приличат в лекомислената самоувереност, докато в годините между тези две възрасти те не са като водовъртеж, който всмуква в себе си всичко от обкръжаващия свят. Тези две възрасти са години на предизвикателна самоувереност на млад кадет; междинните години напомнят за войн, който си почива след сражение.

Но докато деветнадесетгодишното момиче черпи самоувереността си от щедрото внимание, което му се засвидетелствува, двадесет и девет годишната жена е по-придирчива. За да задоволи глада на желанията си, тя се обръща само към най-изисканите блюда, а когато е сита, се задоволява с хайвера и шампанското на потенциалната си сила. За нейно щастие и в първия, и във втория случай, изглежда, не я тревожи мисълта за предстоящите години, когато мисълта й често ще се замъглява от паническия страх, че трябва да спре или трябва да продължи определено нещо. Но по стълбата на живота има две площадки — деветнадесет и двадесет и девет години, когато тя е сигурна, че където и да отиде, не ще срещне мъже, които ще бъдат равнодушни към нея.