Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— Целуни ме пак.

Малко по-късно, когато пътуваха с колата към Ница, тя си мислеше: „Тъй, имам хитри очи, така ли? Очи на мошеник. По-добре нормален мошеник, отколкото луда пуританка.“

Неговата настоятелност беше за нея извинение, което я освобождаваше от всякаква вина и отговорност; с радост тя виждаше себе си в нова светлина. Пред нея се разкриваха нови хоризонти, населени с лица на голям брой мъже, които тя не беше задължена нито да слуша, нито да обича. Никол пое дъх, тръсна рамене и се обърна към Томи:

— Необходимо ли е да чакаме, докато стигнем в твоя хотел в Монте Карло?

Той спря колата тъй рязко, че спирачките изсвистяха.

— Не! Боже мой, никога не съм бил тъй щастлив, както в тази минута!

Следвайки линията на синия бряг, те прекосиха Ница и започнаха да се изкачват по меките възвишения на Корниш. Томи зави рязко към един вдаден в морето нос и спря зад малък хотел.

Неговата реалност за миг смути Никол. На гишето един американец водеше безконечен спор за валутния курс. Тя се разхождаше външно спокойна, но вътрешно нещастна, докато Томи попълни полицейските формуляри, своя с истинското си име, нейния — под фалшиво. Стаята им беше типично средиземноморска, почти гола като манастирска килия, чиста, със затъмнени прозорци към светналото море. Просто удоволствие — просто място. Томи поръча два коняка и когато прислужникът затвори зад себе си, седна на единствения стол, мургав, с насечено от белези лице, красив, с извити нагоре вежди, предизвикателен като демон в превъплъщение на сериозността.

Не бяха допили още коняка си, когато се намериха един до друг сред стаята, след това седнаха на леглото и той целуна стройните й колене. Съпротивявайки се слабо, като обезглавено животно, тя забрави за Дик, за новите си безстрастни очи, забрави самия Томи и започна да потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в настоящите минути, в настоящия миг.

… Когато той стана, за да отвори щорите и да разбере каква е причината за усилващия се шум под прозорците, фигурата му й се стори по-мургава и по-силна от тази на Дик, под кожата му играеха и се сплитаха като въжета жилави мускули. За кратко време и той я беше забравил — едва ли не в секундата, когато неговата плът се отдели от нейната, тя предусети, че нещата не ще бъдат такива, каквито беше очаквала. Тя изпитваше безименния страх, който предхожда всички преживявания, тъжни и радостни, неизбежен като далечния тътен, предвещаващ буря.

Томи надзърна предпазливо от балкона и съобщи:

— Не виждам нищо освен две жени на балкона под нашия. Говорят си за времето и се поклащат напред-назад в американски люлеещи се столове.

— И вдигат целия този шум?

— Шумът идва от някъде по-долу. Слушай!

На юг, в страната на памука, хотелите са мръсни; живота, спрял от скука, не гледай…

— Това са американци.

Никол разпери ръце на леглото и се загледа в тавана, пудрата по кожата й се беше превърнала в млечно-влажен слой. Нравеше й се голотата на стаята, жуженето на мушичката, която кръжеше самотно над главата й. Томи приближи стола до леглото и събори дрехите на пода, за да седне; приятна й беше лекотата на простите летни дрехи, приятно й беше да вижда сандалите си редом до небрежно захвърлените му памучни панталони.

Той се вгледа в меките, издължени линии на тялото й, чиято белота рязко свършваше до мургавите крайници и главата. Засмя се и добави сериозно:

— Ти си като новородено бебе.

— С хитри очи.

— Аз ще се погрижа за това.

— Трудно е — особено ако хитрите очи имат чикагско потекло.

— Знам всички стари церове на селяните от Лангедок.

— Целуни ме, Томи!

— Това е чисто американски навик — каза той, но все пак я целуна. — Последния път, като бях в Америка, срещнах момичета, които са готови да те разкъсат с устните си, да те целуват до посиняване, докато си разкървавят устата, а лицето им стане моравочервено — но нищо повече.

Никол се облегна на лакът.

— Харесва ми тази стая — каза тя. Той се огледа.

— Намирам я малко гола. Мила, много се радвам, че не пожела да чакаме до Монте Карло.

— Защо да е гола? Това е чудесна стая, Томи — напомня на голите маси в толкова много картини на Сезан и Пикасо.

— Не знам. — Той не се опитваше да я разбере. — Пак започват да вдигат шум. Господи, да не е станало убийство?

Томи отиде до прозореца и отново започна да докладва:

— Изглежда, че двама американски моряци се бият, а другарите им ги насърчават. Те са от американския кораб в залива. — Той се загърна с една хавлия и излезе малко по-навън на балкона. — С тях има и момичета. Вече чух за това — че жените ги следвали от пристанище в пристанище. Но и това ако са жени! Човек би допуснал, че с тяхната заплата биха могли да си намерят нещо по-добро! Да знаеш само какви жени вървяха след Корнилов. От балерини нагоре.