Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— Той се измори първите два пъти — обади се мексиканецът.

— Беше глупаво — настоя Никол. Розмари тактично мълчеше.

След минута Дик дойде на себе си и каза, все още задъхан:

— Този път и хартиена кукла не бих могъл да повдигна.

Последва заразителен смях, който разпръсна напрежението, предизвикано от провала му. Всички бяха внимателни с Дик, когато слизаше на кея. Но Никол беше раздразнена — сега всичко, което той вършеше, я дразнеше.

Тя седна с Розмари под един сенник, а Дик отиде до бюфета да вземе нещо за пиене. За тях донесе херес.

— Първата чаша, която съм пила, беше с вас — каза Розмари и в изблик на ентусиазъм добави: — О, тъй се радвам да ви видя и да знам, че сте добре. Боях се… — тя не доизказа мисълта си, след това се коригира — че може би не сте добре.

— Сигурно си чула, че съм започнал да се провалям?

— О, не — просто… просто чух, че си се променил. И така се радвам да видя със собствените си очи, че не е вярно!

— Вярно е — отвърна Дик и седна при тях. — Нещата отдавна започнаха да се променят — но отначало не личеше. Външно не личи известно време, след като духът е сломен.

— Събирате ли се с хора тук, на Ривиерата? — побърза да го прекъсне Розмари.

— Ривиерата е добър терен, ако човек пожелае да открие интересни екземпляри. — Той посочи с глава към хората, които се разхождаха наоколо по златистия пясък. — Чудесни кандидати за компания. Виж как нашата стара приятелка мисис Ейбрамс се държи като херцогиня от свитата на кралица Мери Норт. Не й завиждай — помисли си колко дълго мисис Ейбрамс е трябвало да пълзи на ръце и колене по задното стълбище на „Риц“, за да стигне до приемния салон, как се е задавяла от праха на килимите. Розмари го прекъсна:

— Но това наистина ли е Мери Норт? — Тя гледаше жената, която бавно приближаваше към тях, обкръжена от групичка хора, от чието държане личеше, че са свикнали да бъдат център на внимание. Когато стигнаха на десет крачки от тях, погледът на Мери се спря за част от секундата върху Дик и Никол — това беше един от тези неприятни погледи, които подсказват на гледания, че са го забелязали, но ще се престорят, че не го виждат, поглед, какъвто нито Дайвърови, нито Розмари Хойт си бяха позволили да хвърлят някому през живота си. На Дик му стана смешно, когато Мери забеляза Розмари, промени намерението си и се приближи. Тя заговори с Никол приятелски и сърдечно, кимна на Дик, без да се усмихне, сякаш беше болен от заразна болест — в отговор на което той се поклони иронично, — и поздрави Розмари.

— Чух, че сте тук. За дълго ли?

— До утре — отговори Розмари.

Тя също беше забелязала как Мери пренебрегва Дик и Никол, за да говори с нея, и от чувство за солидарност се постара да охлади ентусиазма й: не, тя не беше свободна за вечеря.

Мери се обърна към Никол с превзетост, примесена със съчувствие.

— Как са децата? — запита тя.

В същия момент те пристигнаха и Никол трябваше да ги изслуша: те искаха да им се разреши да влязат отново в морето, макар че гувернантката не разрешаваше.

— Не — отвърна Дик вместо нея. — След като мам-зал не разрешава — не може.

Никол се съгласи, че делегираният авторитет трябва да се зачита, и отхвърли молбата им, а Мери — която, подобно на героиня на Анита Лус 111 111 Анита Лус (1893) — авторка на „Мъжете предпочитат русокосите“. Смята се, че тя най-духовито е описала житейския цинизъм на еманципираната американка. , имаше вземане-даване само със свършени факти и не притежаваше достатъчно умение дори да научи едно френско пуделче да не ходи по нужда в приемната — изгледа Дик тъй, сякаш се бе държал като последен грубиян. Раздразнен от досадните й пози, Дик запита с присмехулна загриженост:

— Как са вашите деца — и техните лели?

Мери не отговори; тя ги остави, като най-напред сложи съчувствено ръка на главата на Ленър, за негово явно неудоволствие. Когато се отдалечи, Дик каза:

— Като си помисля само колко време съм прахосал, за да я науча на държане.

— Аз я харесвам — възрази Никол.

Горчивите думи на Дик изненадаха Розмари, която винаги го бе смятала за всепрощаващ и всеразбиращ. Изведнъж тя се досети какво бе чула за него. По време на разговор с някакви хора от Държавния департамент, пътуващи на същия кораб — европеизирани американци, стигнали до положение, при което трудно можеше да се каже към коя нация принадлежат, във всеки случай не към някоя от Великите сили, а може би към някакво царство, подобно на балканските, съставено от тях и подобните им, — бе споменато вездесъщото име на Бейби Уорън и някой бе казал, че по-младата сестра на Бейби си почернила живота заради някакъв пропаднал лекар. „Него вече никъде не го приемат“ — беше казала жената.