Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

За момент на Никол й стана мъчно, че това е така. Спомни си как той беше чистил с греблото натрошените стъкла от старото бунище, спомни си как си бяха купили моряшки панталони и пуловери в една задънена уличка в Ница, а после тези дрехи бяха станали модни и парижките шивачи ги шиеха от коприна; спомни си за простодушните френски момиченца, които се катереха по вълнолома и чуруликаха: „Dites donc! Dites donc!“, запълнените със спокойни занимания предобеди, часовете, прекарани с очи, отправени изцяло към заобикалящия ги свят, към морето и слънцето, многобройните му хрумвания, заровени дълбоко под пясъка на изтеклите само няколко години… Сега плажът беше „клуб“, макар че беше тъй интернационален по състав, че трудно можеше да се каже кой няма достъп до него.

Никол отново стана безжалостна, когато Дик коленичи на рогозката и се огледа повторно. Тя проследи с очи погледа му, който търсеше Розмари сред новите съоръжения, надводния трапец, полюляващите се халки, портативните кабинки, плуващите кули, прожекторите, останали от снощното увеселение, модернистичния бюфет, бял, с безбройно повтарящ се мотив от опростено стилизирани велосипедни вилки.

Едва накрая се сети да погледне към морето, защото малцина продължаваха все още да се къпят във водно синия рай; предимно деца, един младеж с ексхибиционистични наклонности, който прорязваше утринния въздух с демонстративни скокове от петдесетфутовата скала — повечето от гостите на Гос сваляха хавлиите си и разкриваха отпуснатите си меса едва към един часа и се гмурваха набързо, колкото да им мине махмурлукът.

— Ето я — каза Никол.

Тя гледаше как Дик следи с очи Розмари между саловете, но въздишката, която се изтръгна от гърдите й, беше само спомен отпреди пет години.

— Хайде да отидем при Розмари — предложи той. — Иди ти.

— Ще отидем двамата.

Тя поиска да възрази, накрая двамата навлязоха в морето и доплуваха до Розмари, следвана от ято риби, привличани от белотата й като от метална блесна, прикачена към въдичка за пъстърва.

Никол остана във водата, а Дик се покатери на сала до Розмари и те заговориха тъй, сякаш никога не се бяха обичали или докосвали. Розмари беше красива — младостта й беше студен душ за Никол, която все пак се зарадва, когато забеляза, че младото момиче е поне с милиметър по-пълничко от нея. Никол плуваше в кръг наоколо и слушаше Розмари, чието държане изразяваше радост, забавление, очакване — сега тя беше по-самоуверена, отколкото преди пет години.

— Мама много ми липсва, но тя ще ме посрещне в Париж в понеделник.

— Ти дойде тук преди пет години — каза Дик. — И какво забавно хлапе беше тогава с една от тези хотелски хавлии!

— Как добре помниш! Винаги си помнил и винаги само хубавото!

Никол видя, че отново започва старата игра на ласкателство, гмурна се под водата и когато излезе на повърхността, чу:

— Ще си мисля, че сега е преди пет години и пак съм осемнадесетгодишно момиче. Ти винаги си имал способността да ме караш да се чувствувам, как да ти кажа, щастлива — ти и Никол. Струва ми се, че вие сте все още там на плажа под един от тези чадъри — най-милите хора, които съм срещала и които може би ще срещна.

Никол отплува, разбрала, че сянката на унинието се е вдигнала малко от Дик, който беше започнал да флиртува с Розмари, демонстрирайки старото си умение да общува с хората като изящен, но ръждясал от времето инструмент; тя реши, че стига да пийне чаша-две, той ще започне номерата си на гимнастическите халки и заради Розмари ще се изсили да повтори триковете, които някога бе изпълнявал с лекота. Тя бе забелязала, че това лято за първи път той избягваше да се гмурка от високо.

По-късно Дик я настигна между саловете.

— Едни приятели на Розмари имат моторница, онази там. Искаш ли да покараме водни ски? Мисля, че ще бъде забавно.

Тя си спомни, че някога той можеше да прави челна стойка върху стол, поставен на ръба на плъзгащата се по водата дъска, и се съгласи снизходително, както би позволила някоя лудория на Ленър. По-миналото лято те се бяха занимавали с този приятен воден спорт на Цюгерзее и Дик бе вдигнал един стокилограмов мъж на раменете си, пазейки равновесие върху влачената от моторницата дъска. Но жените се омъжват за мъжете си с всичките им способности и по-късно те естествено не им правят особено впечатление, макар понякога да си дават вид, че не е така. Все пак тя каза: „Да, и аз бих искала.“

Но тя знаеше, че той е малко уморен, че само младостта на Розмари го стимулира да се прояви — тя го бе виждала да черпи същото вдъхновение от младите тела на децата им, и хладно си зададе въпроса дали той няма да се изложи. Дик и Никол бяха по-възрастни от останалите в моторницата — младите хора на борда бяха учтиви, държаха се внимателно, но Никол чувствуваше, че мислено те се питат: „Все пак, кои са тия птици?“ и чувствуваше празнота, че Дик не проявява своеобразния си дар бързо да се справи с подобни положения — той се беше съсредоточил изцяло върху това, което му предстоеше да извърши.