Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Франц замълча.

— Какво става с нашата пациентка? — запита той.

— Не знам.

— Би трябвало вече да знаеш.

— Харесва ми. Привлекателна е. Но какво искаш от мен — да я взема и отведа горе в царството на еделвайса?…

— Не, помислих си — щом пишеш научни трудове, може би имаш вече оформено мнение.

— … да й посветя живота си?

Франц извика на жена си, която беше в кухнята:

— Du lieber Gott! Bitte bringe ein Gias Bier. 17 17 За бога! Донеси една чаша бира (нем.). — Б.пр.

— Щом като трябва да видя Домлер, няма да пия повече.

— Смятаме, че е най-добре да си съставим план за действие. Изминаха вече четири седмици — момичето очевидно е влюбено в теб. Ако бяхме извън това заведение, не бихме се бъркали в тези неща, но тук, в клиниката, те ни засягат.

— Ще постъпя тъй, както каже доктор Домлер — съгласи се Дик.

Но той не вярваше доктор Домлер да допринесе за разрешаването на въпроса, неизвестната величина в случая беше самият той. Макар и не по своя воля, беше ставал, малко по малко, господар на положението. Това му напомняше за един момент от неговото детство, когато всички в къщата търсеха загубения ключ от килера със сребърните прибори; Дик знаеше къде го е скрил — под носните кърпички на майка си, в горното чекмедже, — наблюдаваше с философска невъзмутимост шетнята около себе си: изпита същото чувство, когато тръгнаха с Франц към кабинета на професор Домлер.

Професорът имаше красиво лице с дълги бакенбарди, напомнящо обрасла с асми веранда на хубава стара къща; това го обезоръжи. Дик познаваше и по-талантливи хора, но не беше виждал човек от тъй висока класа като Домлер.

Така мислеше и шест месеца по-късно, когато видя Домлер мъртъв, „верандата“ — помръкнала, лозниците на бакенбардите — допрени до твърдата колосана яка, многобройните драми, които се бяха разигравали пред него, оставили замръзнал образ в дръпнатите му очи, застинали под деликатните клепки…

— Добър ден, професоре. — Той застана мирно, сякаш отново се намираше в армията.

Професор Домлер сплете спокойните си пръсти. Франц му заговори като секретар или адютант, който очакваше висшестоящият да го пресече.

— Вече постигнахме нещо — каза Домлер меко. — Сега вие, доктор Дайвър, можете да ни помогнете най-добре.

Объркан, Дик призна:

— Самият аз не съм наясно.

— Личните ви преживявания не са моя работа — каза Домлер. — Но аз трябва да имам грижата да се сложи край на това тъй наречено „пренасочване на съзнанието“ — продължи той и изгледа малко иронично Франц, който по-късно се постара да не му остане длъжен. — Мис Никол е действително добре, но не е в състояние да преживее нещо, което в нейните очи може да вземе размерите на трагедия.

Франц понечи да каже нещо, но доктор Домлер му направи знак да замълчи.

— Давам си сметка, че положението ви е било трудно.

— Така е.

Професорът се облегна в креслото си, засмя се, изгледа ги с блесналите си малки и проницателни сиви очички и все още засмян, добави:

— Може би самият вие сте се увлекли.

Дик разбра, че го предизвикват, и също се засмя.

— Тя е хубаво момиче, а към красотата никой не остава равнодушен. Но аз нямам намерение…

Франц отново се опита да се намеси — Домлер повторно го прекъсна с въпрос, насочен без заобикалки към Дик:

— Смятате ли да заминете?

— Не мога да замина.

Доктор Домлер се обърна към Франц:

— Тогава трябва да накараме мис Уорън да замине.

— Както решите, че ще е най-добре, професор Домлер — съгласи се Дик. — Действително положението е деликатно.

Професор Домлер се надигна като инвалид, който се опира на патериците си.

— Но е положение, към което трябва да се подходи професионално — каза той гръмогласно и въпреки това спокойно.

Пое си дълбоко дъх и се отпусна на стола, докато думите му още кънтяха в стаята. Дик разбра, че Домлер е казал най-острото, на което е способен, и не беше сигурен дали то няма да му се отрази. След известна пауза Франц успя най-после да заговори.

— Доктор Дайвър е човек, на когото може да се разчита — започна той. — Според мен достатъчно е той да си даде сметка за действителното положение, и ще постъпи правилно. По мое мнение Дик може да ни помогне, без да е необходимо някой да заминава.

— А вие какво мислите? — обърна се професор Домлер към Дик.

При създалото се положение Дик се чувствуваше като глупак; същевременно през паузата, настъпила след думите на Домлер, той бе разбрал, че не може да се остави да се отнасят към него като с бездушен предмет — неочаквано той изплю камъчето.