Франсис Фицджералд: Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— Разбирам — каза Дик и стана. — Просто се разприказвах на едро. Всичко започва отначало. Повечето американци във Франция са луди да се върнат у дома, но аз не — от армията ще продължават да ми плащат до края на годината, стига да ходя на лекции в университета. Не говори ли това, че правителството решава нещата със замах и знае кои са бъдещите велики хора на страната? След това ще си ида у дома за един месец да видя баща си. После се връщам — предложиха ми работа.

— Къде?

— Вашите конкуренти — клиниката на Гизлер край Интерлакен.

— Не се залавяй с тях — посъветва го Франц. — За една година смениха десетина млади хора. Гизлер е в маниакална депресия и клиниката се управлява от жена му и от нейния любовник — разбира се, казвам ти това под секрет.

— Какво става със старите ти планове за Америка? — запита го Дик шеговито. — Хайде, отиваме в Ню Йорк и основаваме свръхмодерна клиника за милиардери.

— Това бяха студентски приказки.

Дик обядва с Франц, жена му и тяхното кученце, което миришеше на изгорял каучук, във вилата им в дъното на парка. Почувствува се малко потиснат, не от скромността на семейното гнездо на Франц, нито от фрау Грегоровиус, която се оказа точно такава, каквато можеше да се предположи, а от това, че, както изглежда, Франц изведнъж бе стеснил хоризонта си. Дик гледаше на аскетизма по съвсем различен начин — можеше да го приеме като средство за постигане на дадена цел, дори като начин на живот, благодарение на който би достигнал до славата. Но трудно можеше да се примири с мисълта да окастри живота си по такъв начин, че да се чувствува в него като в чужди дрехи. Домашните навици на Франц и на съпругата му, които се суетяха в тясното си жилище, бяха лишени от привлекателност и не биха подхождали на човек с поне малко авантюристичен дух. Прекараните във Франция следвоенни месеци, пищните тържества при демобилизацията, протекли под знака на американската разточителност, бяха променили представите на Дик. От друга страна, мъже и жени го величаеха и може би това го бе накарало да се върне към центъра на големия швейцарски часовников механизъм — интуицията, че това не е полезно за един сериозен мъж.

Държа се към Кете Грегоровиус тъй мило, че тя се почувствува обаятелна, но същевременно й ставаше все по-неудобно от това, че обедът се състоеше главно от карфиол; той от своя страна се кореше вътрешно, защото съзнаваше, че у него се загнездва някаква повърхностност.

„Нима и аз съм като всички останали? — имаше навика да си мисли той нощно време, вперил очи в тъмнината. — Нима съм като другите?“

Това не бе добра мисловна храна за един социалист, но напълно подходяща за хората, които извършват по-голяма част от най-ценната работа на света. Истината беше, че от няколко месеца насам бе започнал да разграничава нещата — период, до който стига всеки млад човек — и да си поставя въпроса заслужава ли да се умре за нещо, в което вече не вярваш. В безмълвните бели нощи на Цюрих той се взираше в прозореца на един килер на отсрещната къща, осветена от уличната лампа, и си повтаряше, че иска да бъде добър, да бъде благороден, да бъде смел и мъдър, но всичко това е много трудно. Искаше и да бъде обичан, ако успее да смести и това между другото.

Верандата на централната сграда бе осветена от отворените френски прозорци, само лехата с гладиоли чезнеше в пълната сянка, хвърляна от околните стени и фантастичните очертания на железните градински столове. Между фигурите, които се открояваха на прозореца, от време на време се мяркаше силуетът на мис Уорън, който бързо се насочи навън, щом тя го забеляза; когато прекоси прага, лицето й за последен път улови светлината и сякаш я отнесе навън със себе си. Тя пристъпяше отмерено — през цялата изтекла седмица в ушите й бяха звънтели мелодии, песни за знойни летни небеса и диви усои, а когато той пристигна, пеенето, което чуваше, зазвуча тъй ясно, че би могла да му приглася.

— Как сте, капитане — каза тя и с усилие откъсна очите си от неговите, сякаш погледите им се бяха сплели. — Ще седнем ли тук? — Тя остана неподвижна и се огледа за миг. — Лятото почти настъпи.

Навън я последва една набита жена, загърната в шал.

Никол й представи Дик:

— Сеньора…

Франц се изви и се отдалечи, а Дик нагласи три стола един срещу друг.

— Каква хубава нощ — каза сеньората.

— Muy bella 14 14 Много хубава (исп.). — Б.пр. — съгласи се Никол; след това се обърна към Дик: — Дълго ли ще стоите тук?