Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— Харесва ли ви?

Тя му отправи усмивка, в която вложи всичко, което беше у нея, усмивка, обещаваща много в замяна на съвсем мъничко — само едно ответно трепване, малко взаимност. Минутите се нижеха, младостта на върбите, уханието на заобикалящия ги нощен свят се преливаше в Никол.

Тя се изправи, спъна се в грамофона, политна към него, облегна се за миг на рамото му — след това се отдалечи.

— Имам още една плоча. Чували ли сте „Сбогом, Лети“? Предполагам, че да.

— Наистина вие не разбирате — нищичко не съм чувал.

„Нито съм опознал, нито съм помирисал, нито вкусил“ — можеше да добави той; само момичета с пламнали бузи в топлите потайни стаи. Младите госпожици, които бе познавал в „Ню Йорк“ през хиляда деветстотин и четиринадесета година, целуваха, като казваха: „Ето!“, опрели ръце на гърдите на мъжа, за да могат да го отблъснат от себе си. А сега пред него беше това същество, едва спасило се от крушение, и той го възприемаше като квинтесенцията на един свят…

Когато отново я видя, беше май. Обядваха в Цюрих и двамата се държаха резервирано като дипломати; здравият разум явно подсказваше, че той не трябва да се вижда с това момиче; все пак, когато от една съседна маса в нея впи очи някакъв непознат — мъжки поглед, обезпокояващ като ненанесен в картата на мореплавателя фар, — той го загледа сдържано, но заплашително, докато другият извърна глава.

— Обикновен зяпач — обясни й той весело. — Загледал се беше в дрехите ви. Защо имате толкова много дрехи?

— Сестра ми казва, че сме много богати — отвърна тя скромно. — Откакто баба ни почина.

— Простено ви е.

Беше достатъчно по-възрастен от Никол, за да гледа благосклонно на младежките й слабости и удоволствия — тя се бе спряла за миг пред огледалото във фоайето на ресторанта, за да може неподкупната амалгама да й върне нейния образ. Той се радваше, че тя протяга ръце към нови октави на живота, че осъзнава богатството и красотата си. Гледаше да й избие от главата всеки помисъл, че благодарение на него тя е възвърнала равновесието си — радваше се, че тя се опитва да изгради своето щастие и увереност в себе си независимо от него, трудното беше, че накрая Никол поставяше всичко това в краката му като дарове от жертвена амброзия и молитвена мирта.

Първата седмица на лятото завари Дик отново в Цюрих. Той бе подредил монографиите си и всичко написано в армията с намерение да ги преработи и издаде в една „Психология за психиатри“. Въпроса за издателя той смяташе за уреден; освен това бе влязъл във връзка с един беден студент, който щеше да оглади стиловите му грешки на немски. Според Франц това беше прибързана работа, но веднъж, докато обядваха, Дик му обясни, че безпретенциозността на избраната тема е обезоръжаваща.

— Това са неща, които никога няма да знам тъй добре, както сега — настоя той. — Подозирам, че този въпрос не се смята за основен, защото никому не е донесъл признание. Слабостта на професията е, че тя е привлекателна за хора, които са с поне малко изкривена или обременена душевност. Щом навлизат в професията, започват да търсят компенсация, като се ориентират главно към клиничната страна, към практиката — така печелят борбата, без да са се борили.

Но ти, Франц, не си такъв, защото съдбата те е предопределила за тази професия дълго преди да се родиш. Трябва да си благодарен на провидението, че не е било необходимо да разкриваш „склонностите“ си — аз станах психиатър, защото в „Сейнт Хилда“ в Оксфорд имаше едно момиче, което посещаваше същите лекции. Може да говоря изтъркани работи, но не искам няколко халби бира да изтрият това, което е сега в съзнанието ми.

— Добре — отвърна Франц. — Ти си американец. Можеш да направиш това, без то да ти навреди професионално. Аз не обичам тези общи неща. Скоро ще започнеш да пишеш малки книжки, озаглавени „Дълбоки мисли за лаика“, които ще са тъй опростени, че ще бъдат гаранция срещу всеки опит за самостоятелно мислене. Ако баща ми беше жив, щеше да те погледне и да изръмжи презрително. Щеше да вземе салфетката си, да я сгъне ей така, да вдигне ето този пръстен за салфетки — той вдигна пръстена от кафяво дърво със скулптирана глава на глиган — и да каже: „Впечатлението ми е…“ След това щеше да те погледне и да отсече: „Хайде, няма смисъл“; щеше да замълчи, отново да изръмжи презрително и обедът щеше да свърши.

— Днес съм сам — каза Дик сприхаво. — Но утре може и да не съм. Тогава и аз ще сгъвам салфетки като баща ти и ще ръмжа презрително.