Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— В края на краищата какво получаваш ти от всичко това? — запита тя.

— Съзнанието, че с всеки изминал ден си по-здрава. Съзнанието, че болестта ти изчезва, кризите стават все по-редки и по-леки.

Гласът му беше далечен, като че ли говореше за нещо абстрактно и академично; тя тъй се изплаши, че възкликна:

— Дик! — И посегна към ръката му на масата. Рефлективно Дик си отдръпна ръката и добави:

— Обстановката е сложна и не е лесно да се прецени, нали? Въпросът не е само за теб. — Той сложи ръката си върху нейната и с някогашния си приятен тон на момче, което заговорничи за някаква лудория или уговаря весело прекарване, каза:

— Виждаш ли онзи кораб там?

Яхтата на Т. Ф. Голдинг, закотвена в залива, леко се поклащаше от вълните, понесена във въображаемо романтично пътешествие, за което няма нужда от материално придвижване.

— Сега ще отидем там и ще питаме хората на борда как са. Ще разберем дали са щастливи.

— Но ние едва го познаваме — възпротиви се Никол.

— Той ни покани. Освен това е познат на Бейби — тя едва не се омъжи за него, не е ли така или, по-право, не беше ли така?

Наеха една моторница и потеглиха; летният здрач вече падаше и по повърхността на морето около закотвената яхта „Марджин“ танцуваха светлини. Когато приближиха кораба, нежеланието на Никол се засили.

— Той има гости…

— Музиката е сигурно от радиото — предположи Дик.

Едър белокос мъж с бял костюм се надвеси над перилата и гръмогласно ги приветствува:

— Ако не ме лъжат очите, това са Дайвърови!

— Хей, вие там, „Марджин“!

Моторницата се приближи до яхтата; когато те стъпиха на палубата, Голдинг прекърши огромната си фигура, за да се поклони на Никол и да й подаде ръка.

— Идвате точно навреме — за вечеря.

На задната палуба свиреше малък оркестър.

С внушителен жест на грамадните си ръчища Голдинг ги насочи към задната палуба. Никол вече съжаляваше, че бяха дошли, и винеше за това Дик. Те бяха известни като хора, които отклоняват поканите, дълго време работата на Дик и нейното здраве не им позволяваха да ходят много и те страняха от веселите компании като тази на борда. През последните години Ривиерата се беше променила и летовниците бяха започнали да ги смятат за надути. Във всеки случай, след като си бяха спечелили такова име, Никол смяташе, че не трябва да го компрометират евтино заради моментно самоснизхождение.

Когато минаваха през големия салон, видяха пред себе си фигури, които сякаш танцуваха под меката светлина на полукръглата палуба. Но това беше илюзия и тя се дължеше на приятната музика, на странното осветление и на това, че ги заобикаляше вода. С изключение на неколцина забързани стюарди, всички присъствуващи бяха насядали удобно на широката скамейка, следваща дъгообразната линия на задната част на кораба. Мяркаха се червеникави и белезникави петна — това бяха роклите на жените, белееха се колосаните нагръдници на неколцина мъже, един от които се открои незабавно от другите. Никол го разпозна и възкликна от радост — нещо, което рядко й се случваше:

— Томи!

Той официално се поклони, за да й целуне ръка, но тя отхвърли галската му церемониалност и притисна лице до неговото. Те седнаха или по-скоро се изтегнаха заедно на скамейката. Хубавото му лице бе тъй тъмно, че беше загубило приятния бронзов загар, без да стигне до синкавочерната негърска красота — просто беше кафяво като гьон. Той беше загубил европейския си вид, почернял от слънцето под непознати небеса, привикнал към чуждоземни храни, езикът му трудно се обръщаше, изкълчен от различни диалекти, реакциите му бяха пригодени към незнайни сигнали за тревога — всички тези неща омайваха Никол и същевременно й създаваха чувство на спокойствие; щом го зърна, тя поиска да се отпусне на рамото му и да забрави всичко, всичко… След това чувството за самосъхранение заговори, тя се върна в собствения си свят и забеляза весело:

— Приличаш на авантюристите по филмите — но защо се губи толкова дълго време?

Томи Барбан я изгледа, без да разбере напълно мисълта й; зениците на очите му блеснаха.

— Пет години — продължи тя гърлено. Това беше звукова мимикрия, макар да не й беше ясно към какво точно нагажда гласа си. — Прекалено дълго. Не можеше ли да избиеш само известен брой същества, след това да се завърнеш и да подишаш наш въздух?

Присъствието на Никол, която му беше скъпа, накара Томи бързо да възвърне европейското си държане.

— Mais pour nous autres heros il faut du temps, Nicole. Nous ne pouvons pas faire de petits exercices d’heroisme — il faut faire les grandes compositions. 105 105 Но на нас, героите, ни трябва време, Никол. Не можем да правим малки упражнения по героизъм — трябва да се правят големи съчинения (фр.). — Б.пр.