Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

На другия ден излязоха на един склон, покрит с рядка гора, и стреляха по едни слабички птичета, някакви далечни и бедни роднини на яребиците. Всичко беше устроено така, че представляваше нескопосна имитация на английски лов, имаше и група неопитни гончии, Дик стреля над главите им и едва не ги засегна.

Когато се върнаха, Ленър ги чакаше в техния апартамент.

— Татко, ти ми каза да ти съобщя веднага, ако сме били близо до болното момче.

Никол бързо се приближи разтревожена.

— … Мамо — продължи Ленър, като се обърна към нея, — него го къпят в същата баня, тази вечер го окъпаха преди мен и аз трябваше да се къпя в неговата вода, тя беше мръсна, не я бяха сменили.

— Какво? Как така?

— Видях ги, когато изведоха Тони от банята, след това извикаха мен и водата беше мръсна.

— Но — ти окъпа ли се?

— Да, мамо.

— Боже мой! — обърна се тя към Дик.

Той запита Ленър:

— Защо не каза на Люсиен тя да ти напълни ваната?

— Люсиен не може. Крановете са особени — снощи тя се изпръска с вряла вода и оттогава я е страх да ги пипа, затова една от тези жени…

— Влез сега в тази баня и се окъпи отново.

— Да не ме издадете, че съм ви казал — предупреди ги Ленър от прага.

Дик напръска ваната с дезинфекционно средство, след това излезе, затвори вратата и каза на Никол:

— Трябва да поговорим с Мери, ако не, по-добре да се махаме.

Тя се съгласи и той продължи:

— Хората си мислят, че техните деца по рождение са по-чисти от децата на другите и че болестите им са по-малко заразни.

Дик мина в другата стая, наля си от каната и задъвка ядосано един бисквит, докато от банята се чуваше шумът на течащата вода.

— Кажи на Люсиен, че трябва да се научи да борави с крановете…

В същия момент на вратата се появи азиатката:

— El Contessa…

Дик й направи знак да влезе и затвори вратата.

— По-добре ли е болното момче? — запита я той приветливо.

— Да, по-добре е, но все още често има изриви.

— Жалко — много ми е мъчно за него. Но трябва да внимавате нашите деца да не бъдат къпани в същата вода. Това е изключено — уверен съм, че вашата господарка много ще се ядоса, ако научи, че сте направили такова нещо.

— Аз! — Тя изглеждаше като поразена. — Но аз само видях, че вашата камериерка не може да пусне крана — показах й как става и пуснах водата.

— Да. Но след като се е къпал болен, трябва да източите всичката вода и да измиете ваната.

— Аз?

Жената пое дълбоко дъх, сякаш се задушаваше, сподави конвулсивно ридание и избяга от стаята.

— Не можем да й позволим да усвоява западната цивилизация за наша сметка — каза той твърдо.

Същата вечер, на масата, той реши, че ще е по-добре да съкратят гостуването си: оказа се, че Хюсеин знае за собствената си страна само това, че там имало много планини, кози и козари. Той беше сдържан човек — за да го накара да се отпусне, Дик трябваше да положи искрени усилия, а сега той ги пазеше само за семейството си. Малко след вечеря Хюсеин остави Мери, Дик и Никол сами, но старото приятелство го нямаше — разделяха ги обезпокояващите междукласови дистанции, които Мери бе успяла да преодолее. Дик почувствува облекчение, когато в девет и половина Мери получи една бележка, прочете я и стана.

— Ще ви помоля да ме извините. Мъжът ми ще замине за ден-два и аз трябва да го изпратя.

На другата сутрин Мери влезе в стаята им по петите на прислужника, който донесе кафето. Тя беше облечена за разлика от тях и личеше, че е на крак вече от известно време. Лицето й се беше изопнало от сдържан гняв.

— Каква е тази история, че Ленър бил изкъпан в мръсна вана?

Дик запротестира, но тя го прекъсна:

— Какво означава това, че сте заповядали на сестрата на мъжа ми да измие ваната на Ленър?

Тя стоеше права и ги гледаше ядосано, а те лежаха неподвижни в леглата си, притиснати от подносите.

— Неговата сестра! — възкликнаха Дик и Никол едновременно.

— Заповядали сте на една от сестрите му да измие ваната!

— Не сме — отвърнаха те в един глас. — Казахме на една туземна слугиня…

— Казали сте на сестрата на Хюсеин.

— Мислехме, че те двете са слугини — можа само да промълви Дик.

— Беше ви обяснено, че те са химадун.

— Какво? — Дик стана от леглото и облече един халат.

— Обясних ви това още първата вечер, когато бяхме до пианото. Не ми разправяй, че си се забавлявал толкова много, че не си чул.

— Как го каза? Не разбрах началото. Не свързах това с… Не видях какво общо има, Мери. Единственото, което можем да направим, е да отидем при нея и да се извиним.