Лора Флоран - Крадецът на шоколад

Нима тя вече си носеше съставките?

Какво означаваше това? Хрумна му, че тя сигурно копнееше отчаяно за неговия свят. Крадец, който оставяше много странни подаръци, вместо да вземе нещо... какво беше това? Той захапа внимателно сандвича и се намръщи, когато трохите се разпаднаха в устата му и бонбонът полепна по устните му.

– Много е сладко – каза той. Вдигна поглед и установи, че цялата лаборатория се беше струпала наоколо и наблюдаваше творението със същите интерес и погнуса, както ако беше змия. – Предполагам, че трябва да му дадем няколко точки за въображение?

Нямаше никакво желание да отхапе отново, но и не можеше да се застави да изхвърли сандвича. Затова го занесе в кабинета си и го остави върху бюрото си, след това излезе на улицата и влезе във входа на нейната сграда.

Изкачи се до апартамента ѝ, но нея я нямаше.

Кейд беше в апартамента на Кристоф, където се учеше да прави шоколадов пай, който той възнамеряваше да нарече на нейното име. La Кейд. Той я караше да се усмихва. Караше я да се смее. Неговият ентусиазъм за всичко беше толкова непринуден и заразителен.

Тя прекара там цялата сутрин, увлечена в играта като дете и дори му позволи да заснеме десетсекунден клип, в който тя се смееше и опитваше сладкиша, за да може той да го качи по-късно на блога си. После тя хвана високоскоростния влак за Брюксел. Баща ѝ искаше тя да преслуша дипломатично братята Фиренце и да прецени отношението им към една обща оферта за "Девън Кенди".

"Девън Кенди". Едно от техните десертчета имаше ярко розова обвивка. Само при мисълта за това я обземаше потиснатост.

Силвен, четейки поста на блогъра тази вечер, едва не получи апоплектичен удар. Кристоф беше прекарал сутринта, готвейки заедно с нея? Беше кръстил някакъв шоколадов сладкиш на нейно име? Това беше ролята на Силвен. А той ги умееше тези неща много по-добре.

А във видеоклипа, който той беше изгледал не повече от десетина или двайсет пъти, тя изглеждаше толкова сияеща от щастие.

Прииска му се да убие блогъра с голи ръце.

Кейд взе обратния влак в девет часа вечерта, но поради някакво закъснение се наложи пътниците да изчакат повече от половин час, затова наближаваше полунощ, когато таксито я остави пред нейната сграда.

Таксиметровият шофьор потегли, още преди да беше успяла да набере цифрите върху таблото.

Когато една сянка се отлепи от по-големите сенки на входа от другата страна на улицата, тя за малко не изпищя.

Заля я вълна на облекчение, когато осъзна кой беше това, не толкова силно, колкото първичния страх. Беше облекчение от неговото присъствие там, от нейното присъствие там, от тона, че не се бяха разминали отново. Че не се налагаше да съобразява как да постъпи – да проникне в неговата лаборатория, да остане в своя апартамент или да направи нещо нормално и да му се обади по телефона.

Тялото ѝ можеше просто... да се разтопи в още една тъмна, разтърсваща нощ, без въпроси. Вече се разтапяше, още докато той пресичаше улицата.

Без да каже дори дума, той постави ръката си върху нейната и набра цифрите вместо нея. Кейд изпита желание просто да се обърне към него и да зарови глава в рамото му, разтреперана от признателност, че беше дошъл. Тя не искаше да се бори с привличането още една нощ, будувайки до зори. Не искате отново да трябва да прониква в неговата лаборатория и да го чака напразно. Тя не искаше да се чуди или да се съмнява или да се надява. Искаше само да бъде.

И да бъде с него.

Той отвори вратата над рамото ѝ, без да я изпуска от хватката на тялото си.

– Не бива да се прибираш толкова късно сама – прошепни той, мрачно и дрезгаво. – Градът е голям. На тази улица станаха няколко обира.

– Защо не заложиш капан и не заловиш крадеца?

– Веднъж го направих. Но допуснах грешката, че не я оковах с белезници.

В гласа му се преплитаха неудовлетворение, хумор и искреност в съвършена мрачна закана, която караше Кейд да се пита дали в задния му джоб нямаше кадифени белезници, готови да бъдат използвани.

Тя се почувства дезориентирана. Беше работила дванайсет часа без прекъсване: факти, цифри, решения, имейли от влака.

Толкова беше свикнала с този работен ритъм, че се почувства потопена в собствения си свят, безкрайно далеч от бърлогата на магьосника в Париж.

Намирайки го на старото му място, този свят, вратата за който все още беше леко открехната за нея, Кейд закопня да се потопи смело. Тя се облегна леко назад, колебливо, стараейки се да не създава пролука между телата им, която да разколебае неговия порив.