Лора Флоран - Крадецът на шоколад

Може би той трябваше да се научи да стяга коремните си удари за секунда, предугаждайки следващия удар.

Когато някой я докосна по рамото, Кейд инстинктивно отскочи встрани. Където и да отидеше, налитаха ѝ глупави, мазни нехранимайковци. Тя погледна настоящия нехранимайко и идва не извика от слисване, когато видя Силвен Марки.

Той се обърна към нея, напъхал ръце в джобовете на палтото си – дали това, че беше избрал кожено манто, не беше някаква подигравка към нейния кожен панталон, запазен за среднощните набези? Предния ден беше носил вълнено пардесю.

– Ne pleure pas.

Не плачи.

Тя го изгледа вбесено.

– Не плача. Студено е и духа вятър.

– Ах. Тогава ми позволи да те предпазя от вятъра – той се извърна така, че торсът му да послужи като заслон от най-силния напор на вятъра, заставайки съвсем близо до нея.

Тя стисна устни, твърдо решена да принуди очите и носа си да пресъхнат. Вероятно минаваше известно време, докато накараш очите да престанат да сълзят от вятъра. Толкова. Сигурно затова сълзенето се усили сега, когато тя се намираше в заслона на тялото му.

Имаше нещо извънредно трогателно в този жест, да застане между нея и вятъра.

Негодник.

Сигурно и това беше пресметнал.

Той понечи да заговори, спря, започна отново и накрая вдиша продължително. Тя видя как под гладката кожа на мантото гърдите му се надигнаха и спуснаха пред очите ѝ.

– Да не си попаднала на някоя лоша партида шоколадови бонбони или нещо такова? – попита той с разочароващо мек тон.

Ако Кейд си бе представяла неговата реакция – а тя не си я беше представяла – на това, че беше дала всичкия излязъл изпод ръцете му шоколад на бездомника, би се надявала жестът да го доведе до необуздана, апоплектична ярост.

– Не – тя изви устни насреща му. – Просто ми се гадеше от тях.

– Нима – той се изви назад, за да разгледа лицето ѝ.

Кейд се беше надявала да го засегне, но вместо това той явно беше успял да съзре някои доста интригуващи зеещи дупки в нейната ризница.

Тя се обърна ребром към него.

– Махай се.

– Извинявай. За всичко.

Извиняваше ли се? Кръгъл, завършен негодник. Кейд стисна юмруци в джобовете си, навела глава, борейки се със студения вятър, който караше очите ѝ да парят и сълзят.

– Но ти не би го направила, нали? – попита той.

– Да раздам твоя шоколад? Бих дала по едно парченце на всеки човек по света, ако можех – едната ръка излезе от джоба на мантото му, описвайки бърза дъга.

– Да спиш с Доминик Ришар.

Тя си спомни съвсем живо акцията по потапянето на досадника от онзи ден в Сена и се запита колко дълбок беше басейнът на този фонтан.

– Всъщност от нас двамата ти си обсебеният от него. Върви да спиш с него ти.

Той я изгледа с възмущение. Кейд се завъртя на пета и продължи по пътя си, без да знае със сигурност къде точно отиваше. Но той беше поне една глава по-висок от нея. Не му беше трудно да я настигне с няколко широки крачки.

– Това означава ли, че ти си обсебена от мен?

Тя не спря да върви, но го измери с озадачен поглед.

Той го беше казал уж на шега, но... изглежда на този етап нейната обсебеност беше станала унизително очевидна. Кейд се изчерви, напъха ръцете си още по-дълбоко в джобовете и се вглъби в чакълените камъчета.

Силвен не каза нищо повече, но когато тя го погледна крадешком минута по-късно, той изглеждаше напълно щастлив и доволен от живота.

Е, това си имаше своите позитивни страни. Все някой в този живот беше щастлив и доволен.

Той я изпрати до апартамента ѝ и остана да гледа невъзмутимо контролното табло, докато тя въвеждаше кода за достъп и сградата.

Нещо в нея, горещо и тъмно, се раздвижи. Какво означаваше неговото съсредоточено внимание? Че нейното нахлуване с взлом щеше да предизвика ответен удар? Тя повече никога нямаше да може да си легне в удобни памучни гащички и стара фланелка.

Той се наведе съвсем близо до нея, почти прелюдия към целувка.

– Все още ли пазиш ключа за моята лаборатория?

Пръстите ѝ се обвиха около дубликата в джоба ѝ, който си беше извадила от въпросния ключ. Тя го изгледа, без да продума.

Той задържа погледа ѝ за момент, докато ключът не започна да пари в дланта ѝ. Дишането ѝ стана затруднено и дори ѝ се стори, че единственият начин да си набави кислород беше чрез дишане уста в уста.

Той не я попита за дубликата. Извърна се настрани и се поколеба.

После се обърна отново към нея и отлепи кичура коса, който вятърът беше залепил върху устните ѝ. Облеченият в кожена ръкавица палец остана за момент върху извивката на устата ѝ.