Лора Флоран - Крадецът на шоколад

Това глупаво усилие да придобие едно малко парче парижки шоколад беше едно от първите решения, които Кейд вземаше по отношение на съдбата си.

Той я спря още преди да е успяла да отговори.

– Чакай. Какво общо има изнудването с твоята абсурдна идея за договор? Нима си мислеше, че ще те изнудвам за пари!

Тя се поколеба.

Яростта в очите му разпалваше.

– Снощи, когато споменах... ти наистина ли си помисли, че говоря за пари ? – той се отблъсна рязко от бюрото, озовавайки се на една крачка до нея в тесния кабинет. – И смяташ, че от нас двамата аз не съм умният? Дали не е защото според теб понятието интелигентност се дефинира като умението да не изпускаш от поглед шестте нули след първата цифра?

Девет нули, помисли си тя. Но успя да си прехапе езика преди да го поправи.

– А ти как дефинираш понятието интелигентност ?

– Умението да разпознаваш стойностните неща, когато ги видиш – побърза да каже той. – Или когато ги вкусваш. Или докосваш.

Тя започна да се изчервява. За цялостната си житейска философия ли говореше, или за нея? Тя беше ли нещо стойностно, според него? Извън финансовия смисъл?

Все пак... тя определено го беше вкусвала и докосвала.

Тя се изчерви още по-силно, достигайки почти цвета на пуловера си, припомняйки си неговия вкус и докосване. Може би той имаше предвид, че той беше въпросното стойностни нещо, което тя трябваше да оцени на вкус и докосване.

Той беше достатъчно арогантен да го каже, нали?

– Аз умея да разпознавам стойностните неща – каза тя отсечено. – Точно затова прониквах тук тайно, в опит да открадна твоите рецепти за шоколад.

Заради шоколада. Не за теб.

Каквото и да целеше да постигне с това изречение, получи се пълен провал, защото той почти видимо отдръпна всичките си емоции от нея. Те се отдръпнаха като морска вълна вътре и него.

– Или ще убедя Доминик Ришар да ми продаде своите – добави перверзно тя, забивайки клина още по-дълбоко.

Устните му замръзнаха в студена черта.

– Аха, кажи ми нещо, тогава. Готова ли си да правиш секс и с Доминик Ришар в замяна за неговия шоколад?

Не. Защото Доминик Ришар беше просто привлекателен, по един съвсем обикновен начин. Кейд не губеше ума и дума, когато погледнеше ръцете му. Или устата му. Той не беше красив, съвършенството не присъстваше във всяко негово движение.

Но тя нямаше да каже това на Силвен Марки. Още по-малко сега, когато неговата обида се впиваше в нея и кръвта се отдръпваше от лицето ѝ, оставяйки я бледа, студена и отмаляла.

– Не искам шоколада ти. И теб не те искам – о, да, искам, искам, искам, крещеше вътрешният ѝ глас. – Замълчи, замълчи. – Оттеглям предложението за договор – тя си спомни с усилие думите на френски. Фразата се беше появила в един от онези учебници за бизнес кореспонденция, които учителят ѝ харесваше, но тя не ѝ беше обърнала внимание. Не беше допускала възможността, че можеше да ѝ се наложи да я използва.

Имаше и друга фраза, която Кейд не се беше научила да казва на френски, затова мина на английски и се озъби насреща му:

– Майната ти, Силвен Марки.

След това се обърна и излезе.

– Merde – каза на глас Силвен в кабинета си. – Мамка му, мамка му.

Тя имаше право, той беше кръгъл идиот. Защо оглупяваше така рязко в нейно присъствие? Всеки път си казваше да внимава, напомняше си за правилата на съблазняването, след което се смахваше и правеше някоя глупост.

Тя беше дошла да го види, нали? Не се беше скрила. Беше дошла настроена бойно, но все пак беше дошла; сама го беше потърсила.

Защо се беше засегнал от онази забележка за стойността на шоколада му? Той знаеше, че правилата на играта бяха такива.

Но нещо в него се беше възпротивило. Нещо беше възкликнало – чакай, щом те интересува единствено шоколадът, тогава защо прави секс с мен? Доминик Ришар носеше приза за най-добър шоколатиер на Париж за миналата година. Вярно, това беше плод на погрешна преценка от страна на кмета, който по случайност живееше в квартала на Доминик. Но... все пак сигурно той се отличаваше с още нещо, което тя беше съзряла, за да го отличи от другите водещи парижки шоколатиери, настрана от таланта за шоколад.

Беше се поддал на някакво неочаквано яростно желание да я накара да го признае – поне пред себе си, дори да отказваше да го признае на глас.

А той, също като дете в пристъп на гневен изблик, беше унищожил красивия модел на самолет, получен като подарък за Коледа, който беше сглобявал дни наред, но не бе проявил търпението да го сглоби правилно.