Лора Флоран - Крадецът на шоколад

Силвен се върна в лабораторията, но откри, че беше напълно неспособен да се съсредоточи в рецептите.

– Аз ще избера сам – каза накрая Паскал, подразнен. – Ти днес не ставаш за нищо.

Наистина не го биваше за нищо. Замисли се как силната, необяснима руменина по лицето на Кейд Кори беше избледняла напълно, оставяйки след себе си восъчна бледност, върху която само очите ѝ блестяха с наситен цвят.

– Ще изляза да се разходя.

Той съблече престилката и куртката си в стаичката до входа и облече коженото сако, което беше избрал сутринта в чест на своята Крадла на шоколад. Тръгна към Люксембургските градини. Ноемврийският вятър люлееше голите клони и вледеняваше лицето му. Чакълът хрускаше под краката му.

Градините бяха почти празни в сравнение с многолюдните тълпи, които ги изпълваха през пролетта и лятото, но дори и този студ винаги се намираха хора, потърсили убежище там. Туристи снимаха голямото съвършено осмоъгълно езеро пред двореца, неуморни да пребродят Париж дори през ноември, седяха скупчени като измръзнали птици на столовете и стълбите, а други се разхождаха стоически.

Един бездомник беше придърпал осем стола, превръщайки ги в импровизирано легло, на което се беше сгушил с няколко овехтели одеяла и едно чисто ново яке, което явно беше задигнал отнякъде. Блажен и щастлив, той лапаше нещо от подозрително позната наглед кутия.

Силвен зяпна от удивление когато осъзна, че мъжът похапваше бонбони от кутия, върху чийто капак беше изписано собственото му име. И не стига това, ами държеше в скута си голяма торба с щампа Силвен Марки, в която имаше най-малко осем кутии шоколадови бонбони.

– Откъде взе това? – попита сковано той, макар че още докато задаваше въпроса, започваше се досещаше за отговора. Яростта заклокочи в него, напук на постоянното вътрешно напомняне за самоконтрол.

– Една жена – мъжът махна напосоки към една от алеите. – Онзи ден тя ми даде някакъв говнян шоколад и аз ѝ казах откровено мнението си. Тя сигурно се е почувствала виновна, защото на другия ден ми даде една кутия свестни бонбони. Силвен Марки – добави одобрително бездомникът. – Никога не съм вярвал, че ще се угощавам с шоколад на Силвен Марки.

– Тук има повече от една кутия – отбеляза Силвен. Отчасти той също се чувстваше виновен, виждайки един бездомник да похапва с подобна признателност неговия шоколад. Трябваше да направи нещо по този въпрос. Но друга част от него беше на точката на кипене. Значи тя не ядеше неговия шоколад? Не седеше сгушена в своя апартамент, поглъщайки го ненаситно, бонбон след бонбон?

Мъжът придърпа хартиената торба към себе си, явно очаквайки опит за посегателство.

– Да, тя ми даде торбата преди няколко минути. Сигурно е развила комплекс заради онова шоколадче "Кори", което ми даде първия път. Тя ми даде и това сако – той се загърна собственически в дрехата, наслаждавайки се на топлината ѝ.

След това изсумтя.

– Жалко, че е толкова властна и деспотична. Опита се да ме убеди да отида в приют, когато аз имам цялата тази прекрасна градина на мое разположение.

Тя беше проникнала с взлом в лабораторията на Силвен, беше откраднала от неговите шоколадови бонбони, след което ги беше дала нехайно на някакъв бездомник в Люксембургската градина? Каква беше тя, Робин Худ на шоколада?

Силвен даде на мъжа десет евро и закрачи в посоката, която той бе указал смътно, но скоро забеляза едно червено палто. Кейд Кори вървеше между кестените и празните зелени пейки, покрай белите статуи на френски кралици. Имаше широка крачка за човек с нейния ръст. Вятърът развяваше косата ѝ и тя вървеше навела глава, пъхнала ръце в джобовете на палтото. Веднъж или два пъти той я видя да вдига брадичка, но главата ѝ клюмваше неумолимо отново.

Кейд Кори спря пред фонтана "Медичи", застана в единия край на дългия воден басейн, загледана в тъмните води и статуята на влюбените Ацис и Галатея, изненадани от циклопите в пещерата. Зелени гирлянди бръшлян се увиваха изящно между голите платанови дървета. Окъснели окапали листа се носеха по водата.

Приближавайки изотзад, Силвен видя как ръката ѝ посегна към лицето, за да избърше нещо на нивото на очите.

Плачеше ли?

Putain. Стомахът му се стегна така, сякаш тя бе замахнала и го беше ударила в корема.

Не, каза си той, припомняйки си деликатната игра на нейната сила срещу неговата предишната нощ. Ударът сякаш беше нанесен от някой по-силен противник.

Може би тя притежаваше повече сила, отколкото той предполагаше.