Пол Остър - Книга на илюзиите

Седях във ваната, докато водата изстина, после се увих в два пешкира и останах в банята още двайсет-трийсет минути — бръснах се, обличах се, ресах си косата. Открих, че ми е приятно да съм в банята на Алма, да стоя сред флаконите и бурканчетата, наредени по рафтовете на тоалетното шкафче и задръстили капака на малкото дървено сандъче до прозореца. Червената четка за зъби в жабката над мивката, позлатените пластмасови червила, моливът за вежди и четчицата за мигли, кутията с тампони, аспиринът, конците за зъби, парфюмът „Шанел №5“, предписаното шишенце с антибактериален дезинфектор. Всеки един от тези предмети бе знак за интимност, белязан от уединение и размисъл. Тя пъхваше хапчетата в устата си, втриваше крема в кожата си, прокарваше гребените и четките през косата си, всяка сутрин идваше в това помещение и заставаше пред същото това огледало, в което сега гледах аз. Какво знаех за нея? Почти нищо — и все пак бях сигурен, че не искам да я загубя, че съм готов да се сражавам, за да я видя отново, след като напусна ранчото на сутринта. Проблемът беше в неведението ми. Не се съмнявах, че в домакинството витае разпра, но не познавах достатъчно добре Алма, за да преценя истинския размер на гнева й към Фрида, и понеже не можех да го направя, не знаех в каква степен би трябвало да ме тревожи онова, което става. Предната нощ бях заедно с тях двете на кухненската маса и тогава нямаше и следа от някакъв конфликт. Припомних си съпричастието в гласа на Алма, деликатната молба на Фрида към нея да остане в къщата за през нощта, усещането за семейна връзка. Не беше нещо необичайно толкова близки хора да се нахвърлят един върху друг, да изричат на момента неща, за които по-късно ще съжаляват — но избликът на Алма беше изключително мощен, в него кипяха закани за физическа разправа, които (поне според моя жизнен опит) рядко се срещаха сред жените. Направо съм бясна, иде ми да й вкарам един юмрук в лицето. Колко често казваше такива неща? Беше ли й в характера да изговаря такива буйни, необмислени изявления, или това представляваше нов етап в отношенията й с Фрида, внезапен разрив след години наред потискана враждебност? Ако знаех повече, нямаше и да си задавам този въпрос. Щях да разбера, че думите на Алма следва да се приемат на сериозно и самата им необичайност доказва, че нещата вече започват да излизат от контрол.

Приключих с банята, после поднових безцелните си обиколки из къщата. Беше малка, компактна постройка, стабилно построена, малко неугледна като дизайн; но въпреки че беше тесничка, Алма изглежда обитаваше само една част от нея. Една стая в дъното бе предназначена изцяло за склад. Покрай една от стените и до средата на съседната имаше струпани кашони, а по пода се търкаляха сума непотребни предмети: стол с един липсващ крак, ръждясала триколка, петдесетгодишна пишеща машина, черно-бял портативен телевизор с изтръгната антена във вид на заешки уши, куп плюшени животни, диктофон, няколко използвани до средата кутии боя. В друга стая пък нямаше абсолютно нищо. Нито мебели, нито матрак, нито дори крушка. В един ъгъл от тавана се спускаше голяма, сложно оплетена паяжина. Вътре се бяха хванали три-четири мъртви мухи, но телата им бяха съвсем изсъхнали, станали почти на безтегловни прашинки, та реших, че паякът е изоставил мрежата си и се е преселил някъде другаде.

Оставаха значи, холът, спалнята и кабинетът. Искаше ми се да седна и да зачета книгата на Алма, но усещах, че не би трябвало да го правя без нейно разрешение. Беше написала вече над шестстотин страници, но те все още бяха в сурова чернова; и ако авторът не те покани изрично да погледнеш текста му, преди да е завършен, нямаш право да надничаш вътре. Алма ми беше показала къде е ръкописът ( Ето го чудовището , каза), но не бе споменала, че мога да го чета, а аз не исках да започвам съвместния си живот с нея като злоупотребя с доверието й. Вместо това реших да си губя времето, като разглеждам всяка вещ в четирите стаи, които обитаваше тя: проучих храната в хладилника, дрехите в гардероба в спалнята, книгите, плочите и видеокасетите, подредени в хола. Установих, че пие обезмаслено мляко и маже хляба си с безсолно масло, че предпочита синия цвят (най-вече тъмните нюанси) и има широки интереси в литературата и музиката — момиче тъкмо като за мен. Дашиъл Хамет и Андре Брьотон, Перголези и Мингъс, Верди, Витгенщайн и Вийон. В един ъгъл открих всичките книги, които бях публикувал докато Хелън бе още жива — двата литературоведски текста, четирите преводни книжки с поезия, — и осъзнах, че никога досега не бях виждал всичките шест заедно извън собствения си дом. На един друг рафт имаше книги на Хоторн, Мелвил, Емерсън и Торо. Издърпах едно издание на разказите на Хоторн с меки корици, намерих „Белегът“ и го прочетох пред секцията, седнал на студения под, опитвайки се да си представя как ли се е чувствала Алма, когато го е прочела като младо момиче. Точно когато наближавах края ( Създалото се обстоятелство се оказа твърде тежко за него; той не съумя да прозре отвъд смрачения хоризонт на времето… ), долових във въздуха първия лъх на керосин, дошъл през отворения прозорец в задната част на къщата.