Пол Остър - Книга на илюзиите

Филмът свърши няколко минути след пладне. И двамата с Алма бяхме вече гладни, и двамата се нуждаехме от малко почивка, така че вместо направо да се гмурнем в нов филм, излязохме в коридора с кошницата с храна. Странно място за пикник — седнали на прашния линолеум, захапали сандвичите със сирене под мигащите неонови светлини, — но не искахме да губим повече време, като търсим по-подходящо място навън. Говорихме за майката на Алма, за останалите неща на Хектор, за странния, находчив баланс между шеговитост и сериозност в току-що приключилия филм.

Филмите могат да ни накарат да повярваме във всевъзможни глупости, казах; но този път се бях хванал. Когато в последната сцена Клер се завръщаше от мъртвите, аз потръпнах, почувствах се сякаш наблюдавам истинско чудо. Мартин изгаряше разказа си, за да върне Клер към живота, но заедно с това Хектор връщаше към живота Бригид О’Фелън, Хектор изгаряше своите собствени филми и колкото повече такива съответствия и двойствености откривах, толкова по-надълбоко навлизах във филма. Жалко, че не можем да го гледаме още веднъж, казах. Не бях сигурен дали съм проследил достатъчно отблизо вятъра, дали съм обърнал достатъчно внимание на дърветата.

Сигурно съм дърдорил по-дълго, отколкото трябваше, защото веднага след като Алма оповести следващия филм, който ще гледаме („Вести от Антисвета“), някъде в сградата се затръшна врата. Тъкмо се изправяхме на крака в този миг — отупвахме дрехите си от трохи, отпивахме последна глътка студен чай от термоса, подготвяхме се да влезем обратно вътре. Чухме звука на гуменки, плякащи по линолеума. Няколко секунди по-късно в края на коридора се показа Хуан и когато се зададе към нас в полутръс — не ходеше, а направо подтичваше, — и двамата разбрахме, че Фрида се е върнала.

За известно време сякаш ме нямаше там. Хуан и Алма разговаряха мълчаливо, общуваха си с порой от знаци, ръкомахания, изразителни кимвания и поклащания на главите. Не разбирах какво си говорят, но като гледах жестовете, които прехвърчаха помежду им, забелязах, че Алма все повече се ядосва. Движенията й станаха резки, войнствени, почти агресивни в отрицанието на онова, което й казваше Хуан. Той вдигна ръце в знак, че няма какво да направи (сякаш казваше: не се сърди на мен, аз съм само вестоносец), но Алма пак разсече гневно въздуха с ръка и очите й се наляха с враждебност. Той удари юмрук в дланта си, обърна се и посочи лицето ми с пръст. Те вече не разговаряха. Спореха — и спорът беше за мен.

Не спирах да ги гледам, опитвах се да разбера за какво говорят, но не можех да вникна в кода, не можех да проумея онова, което виждах. Най-сетне Хуан си тръгна и докато крачеше обратно по коридора с късите си мускулести крачета, Алма ми обясни какво е станало. Фрида се прибрала преди десет минути. Искала да почне незабавно.

Ужасно бързо стана, казах аз.

Хектор ще бъде кремиран чак към пет следобед. Тя не искала да виси в Олбъкърки толкова дълго, затова решила да се върне у дома. Смята да прибере праха утре сутрин.

Тогава за какво спорехте с Хуан? Представа си нямах какво става, но той ме посочи с пръст. Не обичам хората да ме сочат с пръст.

За теб говорихме.

Това го загрях. Но какво общо имам аз с плановете на Фрида? Аз съм само посетител.

Мислех, че си разбрал.

Не разбирам езика на знаците, Алма.

Но видя, че се ядосах.

Видях, разбира се. Но все още не зная защо.

Фрида не иска да си наоколо. Всичко това било твърде лично и чужди хора не са добре дошли.

Искаш да кажеш, че ме гони от ранчото?

Не толкова многословно. Но това е идеята. Иска да си тръгнеш утре. Планът е сутринта да те оставим на летището, като отиваме до Олбъкърки.

Но нали тя самата ме покани. Или го е забравила?

Тогава Хектор беше жив. Сега не е. Условията са променени.

Е, може би има право. В крайна сметка дойдох тук, за да гледам филми. Ако няма повече филми, които да гледам, тогава вероятно няма и причина да стоя тук. Успях да видя един. Сега ще изгледам и как останалите отиват в огъня и после ще си ходя.

Тъкмо това е. Тя не иска и това да видиш. Според това, което ми предаде Хуан току-що, всичко това въобще не било твоя работа.

Аха. Сега разбирам защо се ядоса.

Това не се отнася до теб, Дейвид. Отнася се до мен. Тя знае, че аз искам да си тук. Говорихме за това сутринта, а ето че сега нарушава обещанието си. Направо съм бясна, иде ми да й вкарам един юмрук в лицето.

И къде трябва да се спотайвам, докато всички са на барбекюто?