Пол Остър - Книга на илюзиите

В моята къща. Тя каза, че можеш да останеш в моята къща. Но аз ще поговоря с нея. Ще я накарам да промени решението си.

Няма смисъл. Щом тя не иска да съм наоколо, защо да настоявам на правата си и да правя сцени? Аз нямам никакви права. Това място е на Фрида и аз съм длъжен да й се подчиня.

Тогава и аз няма да отида. Нека изгори проклетите филми с Хуан и Кончита.

Разбира се, че ще отидеш. Това е последната глава от книгата ти, Алма, и ти трябва да си там, трябва да го видиш. Трябва да издържиш до края.

Исках и ти да си там с мен. Няма да е същото без теб.

Четиринайсет ленти с негативите ще вдигнат дяволски много пушек. С малко късмет, ще мога да го видя от прозореца на твоята къща.

В крайна сметка наистина видях кладата — но видях повече дим, отколкото огън, и понеже в къщичката на Алма прозорците бяха отворени, повече го подуших, отколкото го видях. Горящият целулоид имаше парлив, щипещ мирис и подетите от вятъра химикали се носеха из въздуха дълго след като пушекът си бе отишъл. Както ми каза по-късно вечерта Алма, на четиримата им трябвал повече от час да извадят филмите от подземното хранилище. После натоварили кутиите на ръчни колички и ги извозили по каменистата земя до едно място точно зад звукозаписното студио. С помощта на вестници и керосин запалили огън в два варела от бензин — един за лентите и един за негативите. Старите нитратни позитиви горели лесно, обаче филмите след 1951 година, които били отпечатани на по-здрава, по-труднозапалима материя, базирана на триацетат, трудно ловели огън. Трябвало да отвъртят лентите от ролките и да ги поставят в огъня една по една и това отнело доста време, много повече, отколкото очаквал който и да било. Смятали, че ще привършат до три, но всъщност се наложило да работят чак до шест.

Тези часове прекарах сам в къщата на Алма, в усилие да не се вбесявам от изгнанието си. Пред Алма се направих на добричък, но в действителност бях не по-малко гневен от нея. Държането на Фрида беше непростимо. Не може да поканиш някого у дома си и когато пристигне, да го разпоканиш. А ако го сториш, най-малкото даваш някакво обяснение, и то не чрез посредничеството на глухоням прислужник, който докладва съобщението другиму и те сочи с пръст. Съзнавах, че Фрида е разстроена, че преживява един ден, изпълнен с бури и бедствени мъки, но колкото и да се стараех да й измислям оправдания, продължавах да се чувствам обиден. Какво търсех тук? Защо бяха изпратили Алма да ме отвлече от Върмонт под дулото на пистолет, ако не искаха да ме виждат? В края на краищата тъкмо Фрида бе написала писмата. Тъкмо тя ме бе поканила да дойда в Ню Мексико и да изгледам филмите на Хектор. По думите на Алма, трябвали и месеци, докато ги убеди да ме поканят. Бях останал с впечатлението, че Хектор се е опъвал, а Алма и Фрида са го увещавали. Сега, след осемнайсет часа в ранчото, започвах да подозирам, че съм в грешка.

Ако не беше обидният начин, по който се отнасяха с мен, навярно нямаше впоследствие да обърна повече внимание на тези неща. След като с Алма приключихме разговора си в постпродукционния комплекс, опаковахме остатъците от обяда и отидохме до кирпичената й къщурка, която се намираше на малко хълмче на около триста метра разстояние от главната сграда. Алма отвори вратата и тъкмо зад прага, в краката ни, беше моят пътнически сак. На сутринта го бях оставил в другата къща, в стаята за гости, и сега някой (навярно Кончита) го бе донесъл тук по нареждане на Фрида и го бе оставил на пода в къщата на Алма. Удиви ме този арогантен, деспотичен жест. Отново се престорих, че го отминавам със смях (Е, казах, ако не друго, поне са ми спестили носенето), но зад уж остроумната си забележка кипях от гняв. Алма тръгна да се присъедини към другите и в следващите петнайсет-двайсет минути аз крачех насам-натам из къщата в опит да контролирам емоциите си. Не след дълго чух как в далечината потракват ръчните колички, чух скрибуцането на метала, опрял о камък, спорадичния шум от натрупаните кутии с филми, които се удряха и търкаха една в друга. Аутодафето започваше. Влязох в банята, съблякох се и завъртях кранчетата на ваната докрай.

Отпуснах се в топлата вода и за известно време оставих мозъка си на автопилот; фактите, такива, каквито ги разбирах, минаваха през съзнанието ми. После започнах да ги обръщам под различни ъгли и да ги гледам така; опитвах се да свържа тези факти със събитията, които се бяха случили през последния час: Хуан и неговият войнствен диалог с Алма, агресивната реакция на Алма спрямо поведението на Фрида ( тя наруши обещанието си… иде ми да й вкарам един юмрук в лицето ), прогонването ми от ранчото. Това беше чисто спекулативен метод на разсъждение, но когато се върнах към случилото се предната нощ (сърдечното посрещане от страна на Хектор, желанието му да ми покаже филмите си) и после го сравних със случилото се след това, взех да се чудя дали Фрида не е била против моето идване от самото начало. Не пропусках да си спомня, че тъкмо тя ме бе поканила в Тиера дел Суеньо, но може да беше написала онези писма против волята си, да бе капитулирала пред настояванията на Хектор след месеци наред кавги и спорове. Ако това беше така, то изпъждането ми от нейната територия не представляваше внезапна промяна на решението. Беше просто нещо, което можеше да си позволи сега, когато Хектор бе мъртъв.