Пол Остър - Книга на илюзиите

Едър план на огъня. Хартиената топка пада в пепелта и избухва в пламъци. Чуваме как Мартин смачква нова страница. Миг по-късно втора топка полита в пепелта и се запалва.

Рязко следва лицето на Клер в едър план. Миглите й потрепват.

Мартин в среден план — клечи пред огнището. Грабва следващата страница, смачква я и я мята при другите. Нов внезапен пламък.

Клер отваря очи.

С цялата бързина, на която е способен, Мартин мачка страниците на топки и ги хвърля в огъня. Една след друга всичките се озовават в огъня, всяка поредна се запалва от предишната и пламъците се разгарят.

Клер сяда в леглото. Премигва объркано; прозява се; протяга ръце; ни най-малко не изглежда болна. Тя е възкресена.

Идвайки постепенно на себе си, Клер се оглежда из стаята и когато вижда как Мартин клечи пред камината, как яростно мачка страниците от ръкописа си и ги мята в огъня, остава поразена. Какво правиш, възкликва тя. Боже мой, Мартин, какво правиш?

Купувам те обратно, отвръща той. Твоят живот, Клер, срещу трийсет и седем страници. Това е най-изгодната сделка, за която съм чувал.

Но ти не можеш да го направиш. Не е позволено.

Може и да не е. Но го правя, струва ми се. Промених правилата.

Клер е превъзбудена, всеки миг ще избухне в плач. Но Мартин, изхлипва тя. Не знаеш какво направи.

Без да обръща внимание на възраженията й, Мартин продължава да захранва пламъците с разказа си. Когато стига до последната страница, се обръща към Клер с триумфален поглед в очите. Виждаш ли, Клер — казва той. Само думи. Трийсет и седем страници — и нищо, освен думи.

Той сяда на леглото и Клер се хвърля в прегръдките му. Това е изненадващо спонтанен и страстен жест и за пръв път от началото на филма Клер изглежда като че ли се страхува. И го иска, и не го иска. Възторжена е; ужасена е. Досега винаги тя е била силната, винаги тя е била храбрата и самоуверената, но сега, когато Мартин е решил загадката на нейното очарование, тя изглежда безпомощна. Какво ще правим сега? — пита тя. Кажи ми, Мартин, какво, за бога, ще правим сега?

Преди Мартин да й отговори, сцената се пренася отвън. Виждаме къщата от петнайсет метра разстояние, застанала по средата на нищото. Камерата кривва нагоре, завърта се вдясно и се отпуска върху клоните на една висока канадска топола. Всичко е спокойно. Не духа вятър; клоните са неподвижни; не трепва нито лист. Минават десет секунди, петнайсет секунди — и съвсем внезапно екранът почернява. Филмът е свършил.

Малко по-късно в същия ден лентата с „Вътрешният живот на Мартин Фрост“ бе унищожена. Навярно би трябвало да се смятам за щастливец, че съм го видял, че съм присъствал на последната прожекция в ранчото „Блу Стоун“, но на една част от мен й се иска онази сутрин Алма изобщо да не беше включвала прожектора, да не бях видял и един кадър от този елегантен и пленителен малък филм. Нямаше да има значение, ако не го бях харесал, ако можех да го отхвърля като зле изпълнена и нескопосана историйка; но той определено не беше зле изпълнен, определено не беше нескопосан и когато разбрах размера на загубата, осъзнах, че съм пропътувал две хиляди мили, за да стана съучастник в едно престъпление. Когато в онзи юлски следобед „Вътрешният живот“ полетя в пламъците заедно с всички останали творби на Хектор, аз почувствах това като истинска трагедия, сякаш бе дошъл краят на проклетия гаден свят.

Това беше единственият филм, който видях. За друг нямаше време; и като се има предвид, че гледах „Мартин Фрост“ само веднъж, Алма добре се беше сетила да ме снабди с тефтерче и химикалка. В това твърдение няма противоречие. Може да ми се иска никога да не бях гледал този филм, но фактът беше, че го изгледах, и след като думите и образите вече се бяха впили в мен, се чувствах благодарен, че разполагам с някакъв начин да ги задържа. Бележките, които си водих онази сутрин, ми помогнаха да запомня подробности, които иначе биха ми се изплъзнали, да съхраня филма жив в главата си след толкова много години. Почти не поглеждах тефтерчето, докато пишех — дращех припряно по страницата с бясната телеграфска стенография, която бях усвоил в университета — и макар че една голяма част от написаното беше почти невъзможна за разчитане, в крайна сметка успях да разшифровам към деветдесет-деветдесет и пет процента. Отне ми седмици наред мъчителен труд да направя препис, но накрая успях да извлека сносно копие на диалога и да подредя историята в номерирани сцени, и тогава вече стана възможно да подновя своя контакт с филма. Трябва един вид да изпадна в транс, за да го постигна (което значи, че невинаги се получава), но ако достатъчно се съсредоточа и постигна съответното настроение, думите наистина успяват да възкресят пред мен образите и сякаш отново гледам „Вътрешният живот на Мартин Фрост“ — или поне бързо проблясващи кадри от него, заключени в прожекционната зала на собствения ми череп. Миналата година, когато започнах да обмислям дали да не напиша тази книга, няколко пъти отидох на консултация при хипнотизатор. Първия път не стана нищо особено, но следващите три посещения доведоха до удивителни резултати. Като слушах на касета записите от тези сеанси, успях да попълня някои празни места, да задържа много неща, които иначе започваха да чезнат. За добро или за лошо, изглежда философите са прави. Нищо от онова, което ни се случва, не се губи.