Пол Остър - Книга на илюзиите

Досега ги възприемах като равностойни партньори. Алма ми беше разказала доста подробно за брака им и нито за миг не ми хрумна, че нейните мотиви може да са били различни, че мислите им не са били в перфектна хармония. През 1939 година те сключили договор да правят филми, които никога нямало да бъдат показани пред публика, и двамата едновременно прегърнали идеята, че творенията им в крайна сметка ще бъдат унищожени. Това били условията на Хекторовото завръщане към киноизкуството. Свирепа възбрана, но все пак да пожертва тъкмо онова, което би дало смисъл на творчеството му — удоволствието да го сподели с други, — бил единственият начин, по който можел да оправдае решението си въобще да създава това творчество. Следователно филмите били един вид покаяние, признание, че ролята му в случайното убийство на О’Фелън била грях, който никога нямало да намери опрощение. Аз съм един смехотворен човек. Бог си направи много шеги на мой гръб. Старата форма на наказанието била сменена с нова и по заплетената, мазохистична логика на решението си, Хектор продължавал да изплаща дълговете си към един Бог, в когото отказвал да вярва. Куршумът, който пронизал гърдите му в банката в Сандъски, му позволил да се ожени за Фрида. Смъртта на сина им му позволила да се върне към филмите. Обаче нито едно от тези две неща не вдигало от плещите му отговорността за случилото се в онази нощ на 14 януари 1929 година. Нито физическото страдание, причинено от пистолета на Нокс, нито душевното страдание, причинено от смъртта на Тади били достатъчно ужасни, за да го освободят. Да правиш филми можеш, да. Да изцедиш всяка капка от таланта и енергията си в работата. Да ги правиш така, сякаш от това зависи животът ти, и после, след като животът ти приключи, да си се погрижил за унищожаването им. Забранено ти е да оставяш каквато и да било следа подир себе си.

Фрида го придружавала във всичко това, но нямаше как за нея да е било същото. Тя не била извършила никакво престъпление; не й тежало като камък на шията бремето на гузната съвест; не я преследвал споменът как е натоварила едно мъртво момиче в багажника и как после е заровила тялото му в калифорнийските планини. Фрида била невинна — и все пак приела условията на Хектор, оставила настрана амбициите си, за да се посвети на едно творчество, чиято крайна цел била нищото. Не бих могъл да я разбера, ако бе наблюдавала Хектор от разстояние — ако бе угаждала на маниите му, може би с известна жалост, но бе отказала да я въвличат в механиката на самото начинание. Но Фрида била негов съучастник, негов най-твърд защитник и била затънала до лакти във всичко това от самото начало. Не само че именно тя уговорила Хектор пак да започне с филмите (под заплахата, че в противен случай ще го напусне), но и финансите за предприятието идвали от нейните пари. Тя шиела костюмите, рисувала табла̀та с предварителните сцени, редактирала лентите, проектирала декорите. Ако се захващаш толкова усърдно с нещо, значи ти харесва, значи чувстваш, че от труда ти има някаква полза — но каква ли наслада би могла да изпитва от това да прекарва всички тези часове в служба на нищото? Поне Хектор, хванат в капана на своята психорелигиозна битка между желанието и себеотрицанието, можел да се утешава с мисълта, че върши всичко това в името на някаква цел. Той не правел филми, за да ги унищожи — правел ги въпреки това. Когато ги погълнел огънят, той вече щял да е мъртъв и за него това нямало да има значение. Но за Фрида тези две неща трябва да са били едно и също, две стъпки в единния, хармоничен процес на сътворение и разрушение. През цялото това време тъкмо на нея било отредено да драсне клечката и да сложи край на съвместната им работа и с годините тази мисъл трябва да е раснела вътре в нея, докато е подчинила всичко друго. Малко по малко, тя се е превърнала в самостоен естетически принцип. Дори когато работела с Хектор върху филмите, трябва да е чувствала, че вече не ставало дума да правят филми. Ставало дума да правят нещо, за да го унищожат. Това било тяхното творение и докато не бъдела ликвидирана всяка следа от творението, творението нямало да е завършено. Щяло да се осъществи едва в мига на унищожението си — и после, докато димът се издигал нависоко в горещия пустинен ден, щяло да изчезне.

Имаше нещо смразяващо и красиво в тази идея. Разбирах колко съблазнителна трябва да й се е виждала, но веднага щом успеех да се настроя така, че да виждам нещата през очите на Фрида, да почувствам пълната сила на това екстатично отрицание, разбирах също така и защо тя иска да се отърве от мен. Моето присъствие опетняваше чистотата на мига. Филмите трябваше да загинат девствени, невидени от никого в света отвън. Достатъчно лошо беше дори това, че бях допуснат да видя един от тях; но сега, когато завещанието на Хектор влизаше в сила, тя можеше да настоява, че церемонията трябва да се проведе така, както тя винаги си я е представяла. Филмите бяха родени тайно — и тайно трябваше да изчезнат. Не се разрешаваше на чужди хора да гледат и макар че Алма и Хектор в последния момент се бяха преборили да ме вкарат в кръга от посветени, Фрида винаги ме бе възприемала просто като чужд човек и нищо повече. Алма беше част от семейството и затова бе помазана за официален свидетел. Тя беше дворцовият хроникьор, така да се каже, и след като всеки един от поколението на родителите умреше, единствените спомени за тях щяха да бъдат онези, записани в книгата й. Очакваше се аз да бъда свидетелят на свидетеля, независимият наблюдател, доведен за да потвърди достоверността на свидетелските показания. Малка роля беше това в тази толкова голяма драма и Фрида ме бе изрязала от сценария. Що се отнасяше до нея, аз бях излишен от самото начало.