Пол Остър - Книга на илюзиите

Мирисът леко ме подлуди, незабавно скочих на крака и взех отново да крача насам-натам. Влязох в кухнята, изпих чаша вода, после отидох в кабинета на Алма, където обикалях в кръг десет-петнайсет минути, борейки се с желанието да зачета ръкописа й. Ако не можех с нищо да възпра изгарянето на Хекторовите филми, можех поне да опитам да разбера защо се случва това. Нито един от дадените ми досега отговори не успяваше поне малко да го обясни. Бях положил всички усилия да проследя логиката, да навляза в мисленето, което ги бе довело до такова безрадостно и неспасяемо положение, но сега, когато огньовете вече бяха запалени, всичко това изведнъж ме порази с абсурдността си, с безцелността си, с ужаса си. Отговорите бяха в книгата, причините бяха в книгата, предпоставките на идеята, която водеше до този миг, бяха в книгата. Седнах пред бюрото на Алма. Ръкописът беше вляво от компютъра — огромен куп от страници, затиснати отгоре с камък, за да не се разлитат. Махнах камъка и прочетох какво пишеше под него: „Задгробният живот на Хектор Ман“, от Алма Грунд. Обърнах страницата и следващите думи, на които попаднах, бяха епиграф от Луис Бунюел. Откъсът беше от „Последен дъх“ — същата книга, на която се бях натъкнал сутринта в кабинета на Хектор. Известно време след това , започваше цитатът, предложих да изгоря негатива на филма си на площад „Тер“ в „Монмартр“. Бих го сторил без никакво колебание, кълна се, ако бяха приели. Бих го сторил и днес. На драго сърце си представям в моята малка градинка една клада, където да пламнат всички негативи, всички копия на филмите ми. Би ми било напълно безразлично.

Отхвърлиха това предложение.

Това донякъде разпръсна магията. Бях гледал някои от филмите на Бунюел през шейсетте и седемдесетте, но не ми беше позната автобиографията му; и ми трябваха няколко секунди да осмисля прочетеното. Вдигнах поглед; и като отклоних вниманието си от ръкописа на Алма — макар и съвсем за кратко, — получих време да се прегрупирам, да се спра, преди да продължа напред. Върнах първата страница на мястото й, после сложих камъка върху заглавието. Докато правех това, се наклоних напред от стола и така промених позицията си достатъчно, за да видя нещо, което не бях забелязал преди: върху бюрото, по средата между ръкописа и стената, лежеше малка зелена тетрадка. Беше с размер на ученическа тетрадка и от омачканата корица, от това колко беше разръфана и прокъсана отстрани, си направих извода, че е доста стара. Достатъчно стара, за да бъде един от дневниците на Хектор, казах си — и тя взе, че се оказа точно това.

Прекарах следващите четири часа в хола, седнал на един стар стол с кожена тапицерия: тетрадката беше на коленете ми и я прочетох на два пъти от начало до край. Бяха всичко на всичко деветдесет и шест страници, които покриваха приблизително година и половина — от есента на 1930 до пролетта на 1932 — и започваха с описание на един от уроците по английски с Нора, а завършваха с една нощна разходка на Хектор из Сандъски, няколко дни след като признал вината си пред Фрида. Ако хранех някакви съмнения относно историята, която ми бе разказала Алма, те бяха окончателно разсеяни от онова, което прочетох в дневника. Хектор според собствените си думи беше същият Хектор, за когото тя ми бе говорила в самолета, същият изтерзан бродник, побягнал от Северозапада, стигнал до ръба на самоубийството в Монтана, Чикаго и Кливланд, хвърлил се с главата надолу в пагубната комбина със Силвия Миърс, прострелян в една банка в Сандъски и все пак оживял. Почеркът му беше ситен, много тънък; често зачертаваше отделни фрази и пишеше отгоре с молив, бъркаше правописа на думите, размазваше мастило и понеже бе използвал и двете страни на листа, невинаги беше лесно да му се разчете. Но аз се справих. Малко по малко разбрах почти всичко, струва ми се, и всеки път, когато успеех да разшифрирам поредния параграф, фактите съответстваха на онези в историята на Алма, подробностите съвпадаха. Взех тетрадката, която тя ми беше дала, и преписах няколко от най-важните бележки дума по дума, за да разполагам с точния цитат от Хектор. Сред тях бяха последният му разговор с Червенокосия О’Фелън в „Синчеца“, унизителната разправия с Миърс на задната седалка на таксито и тази последната от времето, когато бе живял в Сандъски (в къщата на семейство Спелинг, след като го изписали от болницата) и с която завършваше тетрадката:

3.31.32. Тази вечер разхождах кучето на Ф. Рошаво черно създание наречено Арп, на името на художника. Дадаистът. Улицата беше пуста. Навсякъде мъгла, едва виждах къде съм. Може би и дъжд, но такива ситни капки, че сякаш беше пара. Странно чувство, сякаш вече не стъпваш по земята, а крачиш сред облаците. Приближихме една улична лампа и изведнъж всичко взе да блести, да сияе в сумрака. Цял един свят от точки, сто милиона точки от пречупена светлина. Много странно, много красиво: статуи от осветена мъгла. Арп се дърпаше на каишката и сумтеше. Продължихме, стигнахме до края на сградата, свихме по ъгъла. Нова лампа и тогава, когато спряхме, Арп да си вдигне крака, погледът ми падна върху нещо. Блясък върху тротоара, пламнала плочка, премигваща в сенките. Имаше синкав оттенък — наситеност, син като очите на Ф. Клекнах, за да го разгледам по-добре, и видях, че е камъче, навярно някакъв вид скъпоценен камък. Лунен камък, рекох си, или сапфир, може би просто късче счупено стъкло, достатъчно малко за пръстен или може би висулка, паднала от огърлица или брошка, изгубена обица. Първата ми мисъл беше да го подаря на племенницата на Ф., Доротея, четиригодишната дъщеричка на Фред. Малката Доти. Често идва в къщата. Обича баба си, обича да си играе с Арп, обича Ф. Очарователна феичка, луда за дрънкулки и украшения, все се облича в невъзможни дрехи. Казах си: ще дам камъчето на Доти. Така че посегнах да го вдигна, но в мига, в който пръстите ми влязоха в контакт с камъчето, открих, че то не е онова, което си мислех. Беше меко и се разпадна, когато го докоснах, разтвори се във влажна, лигава слуз. Онова, което бях взел за камъче, беше човешка плюнка. Някой бе минал, бе се изплюл върху тротоара и слюнката се бе оформила като топче: гладка, многостенна сфера от мехурчета. Понеже светлината сияеше през него и понеже отраженията го правеха такова бляскаво синьо, изглеждаше като твърд и здрав предмет. В мига, в който осъзнах грешката си, ръката ми се стрелна назад, като да се бях опарил. Усетих как ми се гади, как ме залива на вълни погнуса. Пръстите ми бяха олигавени в слюнка. Не е толкова ужасна, когато е твоя, може би, но отвратителна, когато иде от чуждата уста. Извадих носната си кърпа и обърсах пръстите си колкото можах по-старателно. Когато свърших, не намерих кураж да пъхна кърпата обратно в джоба си. Хванах я за крайчеца, отидох до ъгъла и я хвърлих в първата кофа за боклук, която ми се изпречи пред погледа.