Пол Остър - Книга на илюзиите

За момента това си беше чисто нахалство, извънредно вулгарно и безобразно предложение, но времето летеше, а аз не исках да си тръгна от Ню Мексико, без да знам в какво положение сме. Така че поех риска и реших да натрапя темата, при това представяйки своята гледна точка по най-грубия, най-графичния начин, който можех да измисля. И Алма не се отдръпна — това трябва да й се признае. Когато започнах, очите й бяха затворени и си останаха затворени до края на речта ми, но в някакъв момент забелязах как ъгълчетата на устата й се разтягат в усмивка (струва ми се, че това започна, когато споменах за първи път думата „чукаме“) и като че ли колкото повече й говорех, толкова повече растеше усмивката. Когато свърших обаче, тя не каза нито дума, а очите й останаха затворени. Е? — казах аз. Какво мислиш? Какво мисля ли, отвърна тя бавно, мисля си, че ако сега си отворя очите, тебе може би няма да те има.

Аха, казах, разбирам. Но, от друга страна, ако не ги отвориш, няма начин да разбереш дали ме има, или не, нали така?

Май не съм достатъчно смела.

Смела си, и още как. А освен това забравяш, че това във ваната са моите ръце. Докосвам раменете ти, гръбчето ти. Ако ме нямаше, май не бих могъл да правя това.

Всичко е възможно. Може да си някой друг, някой, който само се преструва на Дейвид. Натрапник.

И какво ще търси този натрапник тук с теб в банята?

Може да ми пълни главата с дяволски фантазии, да ме кара да си въобразявам, че мога да имам онова, което желая. Не се случва често някой да ти казва точно каквото искаш да чуеш. Може би тези думи съм ги казала самата аз.

Може би. А може би ги е казал някой друг, защото иска същото, което искаш и ти.

Но не точно същото. Никога не е точно същото, нали? Как би могъл да каже точните думи, които бяха в главата ми?

С устата си. Оттам обикновено идват думите. От нечия уста.

Къде е тогава тази уста? Искам да я почувствам. Притиснете тази уста до моята, господине. Ако на усещане е такава, каквато би трябвало да бъде, тогава ще знам, че е вашата уста, а не моята. Тогава може и да ви повярвам.

Все още със затворени очи, Алма вдигна ръце във въздуха, пресегна се като малките деца, когато искат да ги прегърнат, да ги носят, и аз се наведох над нея и я целунах, опрях устата си в нейната уста, разделих устните й с езика си. Бях коленичил — с ръце във водата, положил длани на гърба й, опрял лакти в ръба на ваната — и когато Алма ме улови за врата и ме придърпа към себе си, изгубих равновесие и се пльоснах право върху нея. За миг главите ни се озоваха под водата, а когато се показаха отново на повърхността, очите на Алма бяха отворени. От ръба на ваната се стичаше вода, и двамата се задъхвахме и въпреки това, спирайки само за една мъничка глътка въздух, се наместихме и започнахме да се целуваме на сериозно. Това беше първата от няколко целувки, първата от множество целувки. Не мога да обясня сложните манипулации, които последваха, заплетените маневри, с които успях да измъкна Алма от банята, без да отлепвам устни от нейните, без да губя досег с езика й, но в някакъв момент вече бяхме извън водата и аз бършех тялото й с кърпата. Това си го спомням. Спомням си също как, след като я избърсах, тя съблече мократа ми риза и разкопча колана, който държеше панталоните ми. Виждам я как го прави, виждам също и себе си, как я целувам отново, виждам как се отпускаме върху куп хавлиени кърпи и правим любов на пода.

В къщата беше тъмно, когато излязохме от банята. Отделни отблясъци в стъклата на прозорците, един излъскан до прозрачност облак, опънат над хоризонта, стаен здрач. Облякохме се, изпихме две текили в хола и после отидохме в кухнята да спретнем някаква вечеря. Замразени такос, замразен грах, картофено пюре — поредният сбирток оттук-оттам, колкото да има нещо за ядене. Това беше без значение. Храната изчезна за девет минути, после се върнахме в хола и си наляхме по още едно питие. От този момент нататък с Алма говорехме само за бъдещето; и когато се пъхнахме под завивките в десет часа, продължавахме да чертаем планове, да обсъждаме как ще живеем заедно, когато тя дойде при мен на моето малко хълмче във Върмонт. Не знаехме кога ще й е възможно да се добере дотам, но изчислихме, че едва ли ще са нужни повече от седмица-две, най-много три, да си стегне багажа и да се оправи с всичко. В това време щяхме да се обаждаме един на друг по телефона, а ако беше твърде късно или твърде рано, щяхме да си пращаме факс. Ако ще земята да се продъни, казахме си, ще се чуваме всеки ден.