Пол Остър - Книга на илюзиите

Две вечери по-късно Нора се извинила задето си изпуснала нервите. Сега се чувствала по-добре, кризата била преминала. Отказала предложението и толкоз. Случаят бил приключен; нямало какво повече да му мисли. Албърт Суийни бил свестен човек, но още момче, а на нея й било писнало от момчета, особено от богати момчета, които пилеели парите на бащите си. Ако някога се омъжела, щяло да е за истински мъж, който знаел как да се оправя в живота и можел да се грижи сам за себе си. Хектор забелязал, че тя не може да обвинява Суийни задето имал богат баща. Не бил той виновен, пък и какво всъщност му било лошото да си богат? Нищо, казала Нора. Просто не искала да се омъжва за него — и туйто. Бракът продължавал вечно и тя нямало да каже „да“, преди да се появи подходящият човек.

Нора скоро се окопитила, но отношенията на Хектор с О’Фелън като че ли навлезли в нова, притеснителна фаза. Повратната точка бил онзи цирк в хола с продължителния втренчен поглед и краткия, дразнещ смях; и след онази вечер Хектор отново се почувствал сякаш го следят. Сега, когато О’Фелън идвал в магазина, не взимал участие в сделките или в обслужването на клиенти. Вместо да помогне или да застане зад касата, когато работата идвала в повече, той се намествал в един стол пред витрината с тенис ракети и ръкавици за голф и тихичко четял сутрешните вестници, но час по час надигал поглед с онази кисела усмивка, която опъвала устните му надолу. Сякаш възприемал помощника си като забавно животинче или играчка с механизъм. Хектор му докарвал добри пари, изнемогвал по десет-единайсет часа в денонощието, за да води О’Фелън полупенсионерския си живот, но всички тези усилия сякаш само настройвали шефа му по-скептично и по-снизходително. Колкото и да се тревожел, Хектор се преструвал, че не забелязва. Няма нищо лошо да те има за престараващ се глупак, мислел си; щял да преживее и обръщенията Мучачо и Ел Сеньор, но от такъв човек по-добре да стоиш надалеч и да гледаш гърбът ти да е обърнат към стената всеки път, когато влезе.

Обаче когато те кани в голф клуба си да изиграете осемнайсет дупки в някоя ясна неделна сутрин в началото на май, не казваш не. И не отказваш, когато те покани на обяд в „Синчеца“, не веднъж, а два пъти за една седмица, настоявайки да си поръчваш най-скъпите ястия в менюто. Докато не знае тайната ти, докато не подозира какво търсиш в Спокейн, можеш да понасяш напрежението от това постоянно следене. Понасяш го тъкмо защото намираш за непоносимо да си с него, защото го съжаляваш, че е станал такава развалина, защото всеки път, когато усетиш циничното отчаяние да се процежда в гласа му, знаеш, че и ти си отчасти отговорен за това, че то е там.

За втори път обядвали в „Синчеца“ една сряда следобед в края на май. Ако Хектор бил подготвен за онова, което щяло да последва, навярно щял да реагира другояче, но след двайсет и пет минути общи приказки въпросът на О’Фелън го изненадал отведнъж. Онази вечер, като се върнал в пансиона си на другия край на града, Хектор написал в дневника си, че за него вселената променила формата си в един-единствен миг. Всичко ми е убягвало. Всичко съм разбирал погрешно. Земята е небето, слънцето е луната, реките са планини. Друг свят съм гледал. После, докато събитията от вечерта още били пресни в паметта му, записал дума по дума разговора си с О’Фелън.

Та значи, Лосър, попитал го внезапно О’Фелън, кажи ми какви са намеренията ти.

Тази дума не я разбирам, отвърнал Хектор. Пред мен стои една чудесна пържола и имам сериозното намерение да я изям. За това ли питате?

Ти си умно момче, Чико. Знаеш какво имам предвид.

Моля да ме извините, сър, но тези намерения ме озадачават. Не мога да ги схвана.

Дългосрочните ти намерения.

А, сега разбирам. Говорите за бъдещето, идеите ми за бъдещето. Спокойно мога да кажа, че единствените ми намерения са да продължавам в същия дух. Да работя за вас. Да правя каквото мога за магазина.

И какво друго?

Няма друго, мистър О’Фелън. Говоря чистосърдечно. Вие ми дадохте златна възможност и аз възнамерявам да я оползотворя изцяло.

А кой според теб ходатайства да ти дам тази възможност?

Не мога да кажа. Винаги съм си мислил, че е било ваше лично решение, че вие самият ми давате този шанс.

Нора беше.

Мис О’Фелън ли? Никога не ми е казвала. Представа си нямах, че това е нейна работа. Вече й дължа толкова много, а ето че дългът ми нараства още повече. Вашите думи ме карат да съм по-скромен.

Харесва ли ти да я гледаш как страда?