Пол Остър - Книга на илюзиите

И изведнъж — ново двайсет. Тъкмо когато Хектор планирал да изнесе прощалната си реч пред Нора, един следобед О’Фелън го сгащил в задната стаичка и го попитал дали би искал повишение. Гойнс, помощник-управителят, напускал. Местел се в Сиатъл да управлява печатницата на зет си и О’Фелън искал да назначи нов човек на неговото място колкото се може по-скоро. Знаел, че Хектор няма никакъв опит в продажбите, но го наблюдавал, така казал, следял как се справя с работата и смятал, че бързо ще се ориентира в новите си задължения. Щял да има повече отговорности и да работи повече часове, но заплатата му щяла да се вдигне двойно. Искал ли да си помисли, или приемал веднага? Хектор приел веднага. О’Фелън стиснал ръката му, поздравил го за повишението и му дал почивка за остатъка от деня. Но тъкмо когато Хектор излизал от магазина, О’Фелън го привикал обратно. Отвори касата и вземи една двайсетдоларова банкнота, рекъл шефът. Сега иди до шивачницата на Преслър и си купи нов костюм, няколко бели ризи и две от ония вратовръзки, дето се връзват с двоен възел. Вече ще работиш отпред и трябва да изглеждаш безупречно.

Практически О’Фелън предал бизнеса си на Хектор. Назначил го за помощник-управител, но в действителност Хектор никому не помагал. Той бил натоварен да ръководи магазина, а О’Фелън, официално управителят на собственото си предприятие, хич нищо не управлявал. Червенокосият прекарвал твърде малко време вътре, та да се коси за разни дреболии, и след като веднъж разбрал, че пробивният му чуждестранен навитак се справя с отговорностите на новия си пост, вече почти не си правел труда да идва. По това време бил толкова уморен от бизнеса, че така и не научил името на новия носач.

Хектор се справял отлично като фактически управител на „Спортните стоки на Червенокосия“. След целогодишната изолация в портландската фабрика за бъчви и уединената теснотия на склада, шансът да бъде отново сред хора му дошъл добре. Магазинът бил като малък театър, а ролята, която изпълнявал, била в основите си същата, като във филмите му: съвестен подчинен, чевръст костюмиран счетоводител. Единствената разлика била, че сега се казвал Херман Лосър и трябвало да играе чисто. Без подкосявания и настъпвания, без комични чудатости и удари с тиган по главата. Работата му била да убеждава, да води сметките, и да защитава достойнствата на спорта. Но никой не искал от него да върши всичко това начумерен. Пак имал пред себе си публика и безбройни ситуации за изиграване и след като веднъж навлязъл в рутината, старите му актьорски инстинкти го завладели отново. Очаровал клиентите с речовитите си истории, омагьосвал ги с демонстрация на бейзболни ръкавици и въдичарски техники, спечелвал ги за постоянно с готовността си да смъкне пет, десет, дори петнайсет процента от официалната цена. През 1931 година портфейлите били тънички, но играта си оставала евтино развлечение, начин да не мислиш за всичко онова, което не можеш да си позволиш, и Червенокосият продължавал да поддържа приличен бизнес. Каквото и да ставало, момчетата щели да продължават да гонят топката, а мъжете — да мятат въдици в реките и да стрелят по дивите животни. И да не забравяме екипите. Не само за отборите от местните гимназии и колежи, но и за двестате членове на Боулинг лигата на Ротарианския клуб, десетте тима от Католическата благотворителна баскетболна асоциация, да не говорим за трийсет и шестте аматьорски отбора по софтбол. О’Фелън бил завзел този пазар преди петнайсет години и поръчките валели всеки сезон, точни и неизменни като фазите на луната.

Една нощ в средата на април, докато привършвали с Нора четвъртъчния си урок, тя се обърнала към Хектор и му оповестила, че е получила предложение за женитба. Думите й дошли отникъде, без нищо общо с досегашния разговор, и за един миг Хектор се зачудил дали е чул правилно. Такава вест обикновено се съпровождала от усмивка, може би дори смях; но Нора не се усмихвала и не изглеждала ни най-малко щастлива да сподели с него тази новина. Хектор запитал за името на младия щастливец. Нора поклатила глава, загледала се в пода и започнала да мачка края на синята си рокля. Когато вдигнала поглед, в очите й блещукали сълзи. Устните й се раздвижили, но преди да каже каквото и да било, станала рязко от мястото си, затулила устата си с длан и избягала от хола.

Изчезнала преди той да разбере какво става. Не му останало време дори да я извика и като я чул как тича нагоре по стълбите и затръшва вратата на стаята си, разбрал, че няма да слезе обратно тази вечер. Урокът бил приключил. Трябвало да върви, рекъл си, но минали няколко минути, а той не мръдвал от дивана. В крайна сметка в хола доплувал О’Фелън. Било тъкмо след девет и Червенокосият се намирал в обичайното си вечерно състояние, но не чак дотам, че да губи равновесие. Той се втренчил в Хектор и това бил най-продължителният път, когато задържал очите си върху своя помощник-управител, измерил го с поглед от горе до долу и устата му увиснала в полуусмивка. Хектор не знаел дали тази усмивка изразява съжаление, или насмешка. По-скоро и двете едновременно, някакво състрадателно презрение, ако имало такова нещо, и Хектор я намерил за притеснителна — знак за някаква тлееща враждебност, каквато О’Фелън не бил проявявал с месеци. Най-сетне Хектор станал и попитал: Нора ще се омъжва ли? Шефът му се изсмял късо и саркастично. Откъде, по дяволите да знам, отвърнал. Що не я питаш сам? После изгрухтял в отговор на собствения си смях, обърнал се и излязъл.